АРХИВ

Влизам в настройките на играта и свалям всичко на "low", понеже от много отдавна нямам геймърски компютър. Ситуацията: събираме се "пенсионерите" за нещо групово за един час, преди да ни заболят главите, очите, душите. Играем. Фреймрейтът на играта пада от приятните 60 на 50, дори до 45 в моменти, в които графичната карта се препотява. И тогава ме удря идеята.

"Не е нужно спомените да са красиви..."

Правим врътки по спагетената писта, хвърчат части от коли, говори се нещо на слушалките – аз мълча и клавиатурствам на автопилот. Мисля си откъде ме прободе това. После, преди да заспя, го навързвам: това е било и преди, повтаря се.

Вечната болка на "лагващата игра" и недостатъчно силната машина – твърдо коренясал, болезнен спомен, но ето че сега изпитвам кажи-речи абсолютно същото. Нещо, което някога е било дразнещо, болежка, създаващо работа, препятствие – сега е просто спомен, закотвил ни във времепространството. Или по-точно – нещо, което ни заземява. Показва ти: ето – живял съм го това, бил съм там, познато ми е. Доказателство, че си съществувал някъде в това конкретно и универсално човешко преживяване.

Преди съм се дразнил, че играта не върви перфектно – сега ме поглъща приятно чувство от тая връзка. Мъките в миналото все по-често са превърнати в смях в сегашното. И очевидно болката да нямаш тези маркери е по-голяма от това да не е "както си го планирал", ако въобще е възможно.

Неловък момент, падане, задачи, разочарование, смърт... Всички тези моменти със своите лични специфики в миналото всъщност са котви. Стари бележки, криви снимки, неработещи уреди, прашасали книги, стари химикалки, скъсани дрехи, изсъхнали пластмаси и всякакви други физически, истински доказателства за това, че си бил жив. Бил си там преди и си тук сега – понеже и сега си ги спомняш. Толкова много човешка проблематика и болка идва от това да драпаме назад и да не можем да го докоснем това "преди". Вечното проклятие да не си доволен от сегашното, но ето че с достатъчно дистанция моментът те топли.

Колкото и на "low" настройки да е споменът, колкото и болезнен – важното е да се чувстваме заземени и замесени (доколкото можем), докато чакаме да затворим очи пред вечното черно.

(по илюстрация на @illustrations_mfa) catwalk.bg)

Ръката ми трепереше. Успях да изгася колата и просто захвърлих ключа на седалката до мен, на която имаше още чанта и сгънат чадър. На паркинга имаше не повече от десет коли. Беше пусто и мокро, понеже явно беше валяло цяла нощ; настилката отразяваше и размазваше светлината от току-що светнатите улични лампи – трепереха по земята, както вътрешно аз самата. Беше се смрачило. Сиви, вещаещи идващото лошо облаци, се задаваха като че ли от никъде. Студен, плашещ вятър духаше отвън и не исках да слизам от колата, но знаех, че трябва. Поех дълбоко въздух и излязох навън. Веднага щом усетих, че ми се вие свят, отворих задната врата и влязох вътре. Изпънах се по гръб на задната седалка и затворих очи.

Беше се случвало и преди, но този път усещах някаква сила да ме поглъща и паническите вълни ставаха все по-тежки. Както и преди, в съвсем различни ситуации, когато набъбваше същото чувство, аз не знаех какво се случва с мен. Губех контрол. Можех само да визуализирам паниката си. Задушавах се. Тежестта на облаците се свличаше върху мен като лавина. Чувствах ги физически. И да се бях обадила на някого, колкото и да бях изплашена, от опит знаех, че нямаше смисъл.

Не можех да се отърва от чувството за края на един живот – на моят живот и на живота на всеки друг във същата тая минута. Превземаше психиката ми. Признавам, че проблемът ми набираше инерция от години и сякаш знаех, че този ден се задаваше от далече. Виждах го ясно: голям потоп щеше да ме залее, да ме затисне, слънцето нямаше да се покаже с дни и всичко щеше да се задуши под черен юрган от прах. В момента, като го описвам, звучи сякаш осъзнавах какво става, но тогава действително не можех да рационализирам страха, който беше превзел нервната ми система. Бях като пред разстрел.

Не много след това започна да вали дъжд – първо ситен, после едри капки чукаха по капака на колата. Като че ли удряха директно по главата ми, бяха тежки и остри. Както бях легнала, погледнах към прозореца и видях флаговете, закачени за пилоните, на които дрънчаха металните рингове. Станаха ритмични и ми се сториха като камбанен звън, по-дълбоки и по-заплашителни след всяко удряне.

Изправих се и седнах до прозореца в опит да се успокоя. Видях кацащ самолет, който се скри зад летището, и се сетих защо бях там. Защо карах два часа до летището и сега стоях в колата като препарирано животно, изкормено и натъпкано с каквото там ги пълнят горките животни. Помня, че в този момент си помислих, изненадващо ясно, че паркингът приличаше на гробище.

В съзнанието си видях куфара, който беше в багажника. Ясно можех да проследя и да видя движенията, стъпките, които щях да извърша – щях да го закарам до сградата, да го чекирам, после да чакам някъде в препълненото летище да отворят гейт за полета. Нямаше да се отпусна. Щях да съм нащрек да не прееба нещо; да не би да объркам номер или място, или да забравя да извадя нещо от чантата и да създам проблем. Щях да видя всички други изморени лица на деца и възрастни, цели семейства, чакали повече от мен на това летище. Щях да се засмея на набутаното, почти импровизирано отделение за пушене – кабинка, където се блъскаха неспокойни хора, които не издържаха на абстиненцията. Всичко това щеше да ме разсея за кратко и после отново щеше да ме събори на земята сюреалната тревожност, от която нямах бягане. Можех да припадна или да изкрещя, без да се контролирам. Не знаех какво може да стане. Всичко това ми минаваше през главата, докато още седях на задната седалка, а усещането за ужасното като че ли не стихваше. Нещо щеше да се случи с мен.

Бях изключително уморена. Сякаш бях работила три-четири нощни смени в ресторанта една след друга, без да дремна и за минута, без да се храня. Как щях да се довлача до където трябваше? Чак сега се усетих да си погледна телефона, който имаше едва десет процента батерия, слушалките ми също не бяха заредени – нямаше как да си пусна музика и да заглуша тоя ад в главата ми. Нямаше как да си помогна.

Зрението ми започна да ме предава и ми се привиждаха някакви петна; беше ограничено и мъгливо в периферията, което ме задушаваше още повече. Светът ми се затваряше пред очите. Не знаех дали щях да се събудя, ако затворя очи. Поех дълбоко въздух и издишах.

Тялото ми се разтресе и се обърнах назад, когато чух острия шум от цвилене на гуми, идващ от пътя до паркинга. Последва удар, подобният на гръмотевица шум от сблъсък и стъргане на метал; от смачкване и чупене на стъкло. Отне ми няколко секунди да намеря с поглед случващото се – джип се беше забил в друга кола, спряла на светофара. Беше се преобърнал – как, не знаех, понеже видях само края на катастрофата – и се беше врязал с тавана си в задницата на предната кола.

Излязох навън и тръгнах в посока на инцидента, но само за да виждам по-ясно, и скоро спрях. Насъбираха се хора. Пътят беше надран от преобърнатия джип, а от него бавно излезе шофьорът с кръв по челото. Раната не беше сериозна. Двамата шофьори заоглеждаха себе си и хората около тях, в някакъв момент на недоумение на празното шосе. Металът между двете коли се беше намачкал и огънал като евтина тенекия. Жената от ударената кола заглаждаше косата си, хващаше се за челото и кимаше към човек, притекъл се на помощ. Изглеждаше спокойна, сякаш се случваше често. Аз стоях права на няколко метра от моята кола, някъде в края на паркинга, и не отмествах поглед от ситуацията.

Настана вселенска тишина, сякаш всичко около мен замълча след ужасяващия сблъсък. Помислих, че съм загубила слуха си, но все пак чувах вятър и далечните приказки на хора, обсъждащи катастрофата. Лицата на всички тях, шофьори и наблюдаващи, аз не можах да разпозная – бяха някак замъглени, скрити от мен, сякаш беше странен сън, от който щях да се събудя. Чак тогава усетих, че ме валеше дъждът и раменете и косата ми са мокри. Успокоителен дъжд, някак топъл и едновременно приятно охлаждащ. Облаците бяха се разчистили надалеч, а аз усещах как цялата идея за идващ апокалипсис се отми от съзнанието ми. Нямах страх, нито тревожност. Потопът не ме беше залял и задушил, а ме бе изкъпал в спокойствие.

След около малко повече от час вече бях задрямала в седалката на самолета и дори не усетих излитането.

– Краси, бате, кво си взел бе…

Всички се обърнаха да видят какво беше извадил Красимир от раницата си.

– Какво бе?

– Погледни го. Стефане, виж го.

Той остави неотворените пластмасови тарелки една върху друга на масата за къмпинг. Стефан се подаде от отвора на палатката и се засмя, когато видя ставащото.

– Бате, ти си най-големия пенсионер на двайсе и три.

– Не мога, умирам – каза друг, мъчейки се да диша от смях.

– Тия тарелки са колкото предмишница дълги бе, Краси.

Слънцето се скриваше, огънят беше разпален. Няколко парчета месо, набучени на шиш, се печаха от едната му страна, а между жарта се подаваха дузина картофи, увити в алуминиево фолио. Компанията от петима бяха разпределени в три палатки. Александър и Аделина, Стефан и приятелката му – Лиана. Сам, в една от по-малките палатки, щеше да пренощува Красимир.

Седнаха да ядат около огъня и да разказват истории – от онези, които се разказват от не толкова близки приятели. На масичката до тях имаше салата с домати и сирене, разпределена в чинийки, и бутилка вино. Единствен Красимир не докосна яденето. Беше донесъл със себе си само раница, в която имаше трите тарелки, голямо шише минерална вода, компас и нож.

– Аа, те са сладки, аз сега видях – изкоментира Аделина.

– Еми да бе, затва му се смяхме. Сеедно от погребение се връща.

– Да, т’ва са точно тея, дето все ги взимат…

– Абе, яжте си там, аз ще си ям мойта си храна – каза Красимир, махна найлона с жест на изключителен престорен финес и внимателност, сякаш отвиваше кралско бебе, и започна да набива. Гледаха го, някои клатеха глава.

***

Първоначално Красимир мълчеше и слушаше разговорите на другите. Той не ходеше често в гората или по планини, и се наслаждаваше съвсем искрено на обстановката, в която бе поставен сега. Между схрускванията на сладките той можеше да чуе река в далечината, пукането на огъня и спокойния вятър. Топлината грееше приятно клечавите му крака. Той гледаше с някакво изумление към сенките, които дърветата хвърляха по-дълбоко в гората, каза си наум „Бахти яките шейдъри“ и се засмя сам на себе си. Постепенно, когато виното и сладките започнаха да го афектират, той се намесваше, прекъсваше хората, казваше нещо неразбираемо или просто правеше физиономия. Едната тарелка вече беше изядена и той отвори втората. Постоянните му въпроси започнаха да дразнят неочаквано много Стефан, а Лиана клатеше глава всеки път, когато чуеше гласа му. Красимир постоянно извърташе всяка тема към себе си с чаровен егоцентризъм, а другите извъртаха погледи настрани.

За момент разговорите стихнаха, чуха се прозявки измежду пукането на огъня. Аделина стана да разтъпче краката си. Изведнъж, с пълна яснота в изговора си, той започна:

– Ей т’ва е много интересно. Един път помня как… – в замислената пауза няколко от лицата около огъня направиха физиономии, знаейки какво следва. – Като бяхме в даскало, нещо бяхме направили, не помня какво, и ни наказаха с Миро.

– Кой Миро?

– Абе няма значение, т’ва не е историята… И явно има някакви мазета под училището, дето никой не ходи. Сигурно от времето на комунизма.

– Как пък знаеш? – пита Александър.

– Сега ще ти кажа. Та, трябваше да местим чинове, такива счупени, дето нямат оправия, и т’ва беше след часовете. Отиваме там и виждаме к’во е: мръсно, тъмно, има някакви тунели, заградени от стари чинове, някакви плоскости – такива, дървени, железа, имаше някакво баскетболно табло – той кривеше лицето си в театрални гримаси, за да подчертае думите – … Абе като някакво гробище за училищни материали.

– И са ви пуснали там?

– То никой не гледа, човек, ние имахме ключ към мазето. Те ни го дадоха нали да работим там… – поясни Краси.

Той извади от тарелката една сладка, покрита със захар, и я подхвърли успешно в устата си. Продължи, дъвчейки с отворена уста:

– Та, викам му на Миро, дай да влезнеме вътре… Той извади някъв кибрит отнякъде и почна да пали клечките и се размириса на барут. И влезнахме по-навътре… то трябваше да сме приклекнали, щото е един такъв тунел с нисък влажен таван; и капеше на някви места. Много беше спууки.

– Било е, да…

Няколко човека се засмяха тихо през нос.

– И гледаме – още по-странни неща, човек, някакъв портрет, не портрет, ами нещо като мраморна фигура на главата на Сталин, метър и половина висок, е толкова широк – той показа с две ръце. – И влизаме по-навътре и то е мега тъмно с някви зазидани прозорци, дето сигурно гледаха към игрището. Изпикахме се там, ритахме някви вази, Миро вика „Тука ако се скриеме, кой ше ни намери, брат?“ и аз му викам, че няма смисъл да се криеме тука, щото за к’во ни е? К’во печелим?

Стефан прекара ръка през лицето си и изпуфтя. Останалите гледаха как Краси разказваше, докато огънят играеше по лицето му, добавяйки драматизъм.

– Т’ва кога е било? – попита Лиана.

– Осми клас, или девети.

– Аха…

– И?

– Какво и? Нищо. Просто казвам.

– Няма ли някакъв край на тая история, нещо…? Какво стана после?

– Не, тва е, к’во друго? – каза той и ги изгледа объркано.

Чуха се няколко стенания на разочарование; Стефан се смееше сам на себе си, а останалите се споглеждаха в търсене на отговор. Красимир седеше спокойно, довършвайки втората тарелка, остави я настрани и се изправи.

– Бате, аз очаквах нещо да е станало, ние говорихме за едно, ти почваш с т’ва, все едно ще стигнем до нещо, а то…

– Защо ни губиш времето с тия глупости, питам те? – попита Александър. – Цяла вечер тука само тебе те слушаме…

– Абе т’ва винаги го прави – обясни Стефан. – Разказва история без някаква цел или край и ти очакваш нещо накрая, а той просто си говори, да не му ръждяса устата. Оставете го. Вече ни се спи на нас.

– Краси, много си отвеян, честно ти казвам.

– Какво бе? Разказвам история…

Всички един по един се насочиха към палатките си, заприбираха останалата храна и се приготвяха за спане. Прозяваха се и говореха тихо. Красимир отиде да се изпикае зад едно по-голямо дърво навътре в гората и когато се върна беше сам около огъня. Виждаше светлините на фенери и телефони от палатките и движението на хората вътре.

– Гася огъня – каза той.

– Гаси, гаси.

– Гледай да не запалиш гората.

Чу се смях. Красимир поседя няколко минути в тихи размисли, гледайки жарта в дупката на огъня; не мръдна, докато не видя, че всички вече бяха заспали. Налегна го дълбока тъга и срам, и в този момент, сред тишината, Краси разбра една сурова истина за живота си. Той усети, че живее, оплетен в дуалност, между това да не принадлежи сред тези хора и това да присъства в ролята на шут, на който се смееха, но не защото той искаше да ги разсмее. Това не се беше случило за пръв път тази вечер, просто дългата промяна и неговото участие в тази среда, му станаха ясни чак сега и му натежаха. Краси присви устни под нос и въздъхна. Заученото в ума му от малък „да си център на внимание“ се беше променило в нещо грозно и цинично. Усещаше как нещо в него вече беше умъртвено.

Чуха се виковете на чакали в далечината, но не му направиха впечатление. Той стана и хвърли няколко лопатки пясък, за да покрие светещите въглени в дупката, и наоколо стана още по-тъмно. „Като на погребение…“ помисли той и клекна да усети топлината с ръката си. С помощта на фенер стигна до своята палатка няколко метра по назад, влезе вътре и дръпна ципа след себе си.

В три през нощта привидно всички спяха. Чуваха се единствено горските звуци и рядкото шаване на някой заспал през тънките стени на палатките. Небето беше чисто и звездите бяха пръснати по черното платно.

Силна кашлицата пропука тишината и раздвижи спящите почти веднага. За няколко секунди всички се бяха разбудили и слушаха как Красимир се опитваше да спре да кашля от задавяне. Няколко глави се показаха от входа на палатките, гледаха как той излезе с фенера, кашляше и търсеше шишето с вода, което не беше взел вътре в палатката.

– Добре ли си, бе?

– Да – каза Красимир едвам-едвам, сякаш имаше нещо в гърлото.

Той отпи от водата, преглътна, изкашля се още няколко пъти, примлясна и въздъхна.

– Сладките ли пак набиваш, бе?

– Не можах да спя – каза той през последни няколко кашлици – И нямаше какво да правя. Стана ми скучно.

– Ми ти целия си захар в момента, как да заспиш. Защо се натъпка толкова, идиоте? – пита Стефан.

– Краси к’ви глупости правиш, мое ли да си такъв, не те ли е срам? – попита Лиана.

– Какво бе – каза той през смях.

– Просто лягай брат, заеби… – каза Александър.

– Добре де, сори, не съм искал да ви будя. Бахти.

Прибраха се по палатките. Всички, освен Красимир, не успяха да заспят отново, говореха един с друг тихо по двойки, обсъждайки ситуацията. След няколко минути се чу хъркане, първоначално слабо, после засилващо се все повече и повече. Стефан избухна в заглушен смях.

– Тихо, тихо.

– Не мога…

Друг чу това и смехът скокна от човек на човек, разсмиваха се един друг, а Красимир спеше, без да чува нищо. Колкото повече хъркаше, толкова повече се смееха те.

– Няма такъв – каза през смях Стефан.

Смехът утихваше, но изригваше отново веднага щом хъркането се разнесеше от палатката. Красимир не чуваше нищо от това, а продължаваше да спи. Скоро всички се унесоха.

***

На сутринта на всички им личеше, че не са се наспали. Закусваха каквото е останало от предишната нощ – крекери и ябълки, и обсъждаха станалото. Усмихваха се един на друг. Те забелязаха как палатката на Красимир започва да шава и се спогледаха.

– Гледай, сега ще се излюпи от черупката – каза Стефан.

Засмяха се тихо.

– Недей, боли ме корема от снощи – каза Аделина.

Когато Красимир излезе от палатката, той беше целият потен, облечен с тениска и къси гащи. Той видя как всички се споглеждат, сякаш знаеха нещо, което той не знаеше. Лиана скри лицето си от смях зад гърба на Стефан.

– Маратон ли си тичал в тая палатка бе, луд – каза през смях Александър.

– Що не си отвори тавана? Има един цип там, да ти влиза въздух…

Красимир не отговори. Беше гладен и жаден; преглътна няколко големи глътки вода и се огледа какво да сложи в устата си. Видя ябълките, боклуците на масичката, после погледна към последната тарелка със сладки, която беше завита в ъгъла на масата и беше нападната от мравки в единия край. Той направи физиономия, огледа се и седна на дънера, до който беше горял огънят снощи. Останалите говореха помежду си, сякаш той не беше там.

Краси се усмихна под нос и помисли как тази история, тази дълга нощувка, сладките, задавянето и потната нощ, би я разказал на някого някъде в бъдещето. „И сигурно пак ще недоволстват, че не отива на никъде…“ помисли той. Беше мълчалив и не обели дума до края на деня.

(по рисунка на @min.attic)

Заглушените шамари на водата през стъклените стени го разбудиха. Лицето му издаде разочарованието от събуждането отново в бутилката. Вече несметни дни той се лашкаше в нея, без да знае как е попаднал там, без да знае каква шега на съдбата е това. Течността в бутилката, неспокойна и постоянно клатеща се от вълните, беше под коленете му, и от миризмата мъжът предположи, че е някакъв сладникав ликьор. Не посмя да потопи дори пръст в нея, за да я опита.

Надяваше се да е сън и да се разбуди скоро, но ето че бяха минали няколко дни, дори седмица. Той следеше циклите на слънцето и луната в небето и броеше. „Трябваше да съм се събудил до сега… какъв е този ад?“, мислеше той, а погледът му, крив и победен, сякаш бе загубил дълга и сурова война. Физически невъзможното се случваше и той не можеше да си го обясни. Един от въпросите, които успяваше да си зададе измежду хаоса на съществуването си, беше дали той самият бе смален или бутилката и светът наоколо големееше?

Можеше да диша и не се задушаваше, не усещаше глад, единствено жаждата го унищожаваше. По ирония на незнайната си съдба, мъжът не трябваше да пие алкохола, в който беше поставен, нито да пие от морската вода, ако случайно се измъкне от затвора си. Не даваше признаци, че ще умре, и се чудеше дали в тази нова негова реалност, смъртта беше възможна, дори от дехидратация.

Тласкан бе от вълните и загубата на всякакъв контрол над живота му го плашеше. Усещаше всяка вибрация на плавателния съд. Мъжът бе сякаш хвърлен в някакво пространство на съществуване между истина и кошмарен сън, което нямаше обяснение, и трудно приемаше присъдата си. Чудеше се дали това не е адът.

***

Отново се опита да блъска по стените, но скоро надеждата, че стъклото ще се напука или счупи, давайки му някакъв изход, се изпари отново. Липсата на промяна в заобикалящия го свят го побъркваше.

– Няма изход. Все едно и също. Вълни, ден, вълни, нощ. Каквото и да правя съм тук, а не там… – той говореше на себе си – Коя сила ме е хвърлила да стоя в плен? Кой се шегува с живота ми по тоя начин? А едно време имах свободата да правя каквото искам. Да съм жив, да тичам, да скачам… да пия, да играя. Поне да ме глътне някоя акула или кит, като оная история… да стане нещо…

Гласът му кънтеше в тясното пространство. Той седна и приведе глава и няколко големи капки се разбиха в лицето му, а той изглежда не забеляза.

– Истинският свят, този от който бях изхвърлен без да бъда питан… Там животът се живееше, а тук… – той се замисли за кратко, а през лицето му преминаха светкавично няколко конфликтни емоции. – И там имах проблеми, но поне имах свободата. Да, дължах много пари, не на един. Щях да ги върна. Ако можех сега да обещая да ги върна веднага и да бъда спасен, щях, заклевам се, щях.

Мъжът се върна назад в спомените си и след малко продължи монолога си:

– Имах проблеми, признавам. Тука не мога да лъжа, а и кого? Себе си? – той преглътна сухо и продължи. – Не се разбирах с хората. Колко пъти съм се сбивал с някой заради някаква простотия… Патил съм си. Боляло ме е много. И не съм най-добрият човек, признавам. Лошо върших, ама не бях единствен.

Той изпитваше нуждата да се разходи, но само го помисли и усети колко абсурдно бе инстинктивното му желание. Нова вълна от мисли нахлуха в съзнанието му, като че ли от дълбоко отчаяние и липса на промяна, той започваше да търси позитивна клонка, за която да се хване.

– Тука не е толкова зле. Поне не съм обринат, както съм когато дойде пролет и алергиите ми се обадят. Всяка година едно и също…. – той сякаш търсеше още причини да се убеди сам в друга реалност. – Или зимата, когато студът не ми дава покой, и смогът пълни дробовете ми с мръсотия. Кашлям и не спирам, докато не се стопли.

Той пое дълбока глътка въздух и издиша.

– Да, тука поне няма това. Няма и хора. По-простичко е… – огледа се, сякаш виждаше всичко с по-нов поглед. – Да. Тук поне свикваш бързо и ти е спокойно. Няма проблеми. Тук алергиите ми не се обаждат и не е жега, нито студ.

Мъжът се вкара в мисловна дупка и изрови от нея всичките лоши неща, всичко ужасно в света, което беше преживял и видял. Започваше да усеща гняв и неприязън към живота тогава, преди този сегашен кошмар в бутилката.

– Все пак се мъчех в оня свят. Само глупак би го видял като нещо съвсем приятно и полезно за човека. Да умреш може би е избавление от тая безкомпромисна борба, която всеки губи. Сега обаче, тука… нещо се случва с мене, което може би е приятно. Да. Вечно спокойствие… Възможно ли е въобще? Изглежда няма да се разбудя, нито да умра. С лашкането на вълните свикнах още на втория ден… Някак си го няма това непостоянство на вселената, както го имаше преди да се озова тук – той разтри лицето си с ръка. – Харесва ми. Да. Различно е.

Мъжът се изправи на крака и поклати глава енергично.

– Да. Това е шанс за нов живот. Защо да е зле всичкото това? Опортюнист съм, може ей сега да бъда изтласкан на някой остров.

Той погледна в краката си и миризмата на алкохол, която се беше скрила от съзнанието му, се появи пак.

– Ако искам даже мога да се напия!

Той се засмя с крясък сам на собствената си шега, в която се криеше нотка отчаяние. Заграби с шепа и отпи от течността, преглътна и после пак. В устата си той усети вкус на неизбежност. Като диво побесняло животно, пуснато да яде след дълго гладуване, той поглъщаше каквото можеше да събере в шепи, без да мисли.

След секунди му причерня и тялото му се пльосна на дъното на бутилката.

Тишина обхвана света му. Мъжът усети ужасна сухота по цялата си кожа – устни, лице, ръце. През главата му минаваше болка, като че ли някой го бе пронизал с нож, а когато отвори широко очи, той не можеше да повярва.

Мъжът се изправи и огледа пустинния хоризонт, който нямаше край в която и да е посока. Беше заспал по средата на нищото, а до него имаше единствено заседналия джип, който го беше докарал до това безплодно място. Изпитваше нуждата да извика, но не успя. Нечовешки жаден и изглеждащ сякаш последната енергия в тялото му си бе отишла, той се строполи на земята мъченически, затвори очи и си спомни всичко.

Колко пъти, в отговор на въпроса „Тебе к’во те вдъхновява“ хора на изкуството предават инстинкта си за искреност, и с риск да покажат риторична слабост, прибягват до заучени фрази, означаващи нищо. Другият такъв въпрос е онзи, който пита автора защо създава това, което създава. Въпросът за мен е важен, понеже вярвам, че човек, който създава изкуство, трябва постоянно да се изправя пред съд в собствените си мисли, отговаряйки на въпроса „Защо го правя тва?“

Според мен уравнението е следното:
Всяко занимание + критично наблюдение и себеразпитване = по-добри резултати в заниманието и по-голяма близост до истината, която преследваме.

Не е нова идея. Платон дърдори подобни неща в няколко диалога – фактът, че всяка дейност, търсеща по-добри резултати, не може без философизиране по темата, затова още по-лошо изглежда, когато посоченият за интервю индивид вътрешно не знае защо го прави и дори не търси отговор.

Тази наивност, или по-скоро невежество, могат да се видят и като позитив от много, които смятат процеса на създаване на изкуство за магическо-мистериозен и „паднал от небето“. До болка познатото (или не толкова) хвърляне на каквото ти падне по стената, стискане на палци, че ще върже; отхвърляне на всякакъв вид теория и разбиране на фундаменталностите на медиума, в който се твори; липса на разбиране за това как се възприема (чисто психологически, на човешко ниво) даденото произведение.

За мен е просто. На всички нас ни липсва нещо. Нещо или в химията на живота, или в главата, или си измисляме липса, която да ни дава таен тласък за прогресия в което и да е поле на движение. Нужда, липса, проблем, конфликт – както и да се опише, в този контекст означава едно и също.

Няма черно без бяло, няма как да има само проблеми в света, без ултимативното им разрешаване (понякога само идеята за решение). Как да изпитаме удоволствието от живота без облекчението на такива негативи, преправени в позитиви. Но нека да не се превръщам в три-минутно видео с емоционална сток музика и сток кадри на замислени лица, гледащи залези, и откраднато аудио от Алън Уатс лекция. Проблемите, конфликтите от всякакъв вид, разрешени истински или дори символично, са една от причината да има изкуство.

Изглежда съвсем непретенциозно да се каже, че изкуството се опитва да изрази нещо в друг език. Някои биха казали, че самото изкуство е език, през който човек може да говори, за да успее да комуникира някаква истина, която много уши искат и имат нужда да чуят, която би била невъзможна за разкриване с директна диалектика. Големи проблеми, разрешени (или поне извикани достатъчно силно) чрез поетически похвати.

Затова и най-развитите периоди в историята на изкуството могат генерално да се обвържат с времена на голяма промяна, изпитания и премеждия; войни и преврати; културни промени, породени от нужда или някаква липса. Руска литература, френска литература след революцията, американски автори след Голямата Депресия.

Тогава кой е най-големият конфликт в живота на всяко живо нещо, най-влиятелната сила, пред която никой не може да намери практическо решение и е факт, който се преглъща от човека на края на живота му, дори да не иска или да осъзнава, че го прави?

Изкуството е един от начините да надвием смъртта. История, по-древна от почти всичко на тоя свят (казано с намигване), е тази на Гилгамеш, която разказва за героя, опитал се да надвие човешкото в себе си, търсейки безсмъртие. На края на неговото приключение, неуспял да намери това, което търси, поглеждайки към величествения град и неговите стени, които е изградил, той приема смъртта. Записва името си на парче лапис лазули, което е заровено под стените, и постига вечност.

Създаването на нещо от нищо дава на създаващия смисъл и разширява (поне малко) разбирането му за заобикалящият го хаос. Да оставиш нещо след себе си. Да създадеш от нищо – нещо. Има ли по-пленителна идея? Нещо, което може да се сравнява с бременност и раждане на човешки живот от практически нищо – и това е достатъчно.

Защо художниците рисуват, музикантите композират и писателите пишат? Защото присъства дълбоката липса, конфликт, страх. Защото присъства хаос, който трябва да приведем в ред, и vice versa.

Колко пъти съм чувал – дали в телевизионен блок рано сутрин, или в интервю на артист от всякаква възраст – критика над българското изкуство, придружена от коментара (винаги еднакво фразиран, като някакъв псайоп) „На българина му писна ‘се драми, мизерии – българинът иска да се посмее, да бъде развеселен…“. Винаги ми е звучало криво и неправилно.

Колкото и пълни, преправени с перуки и фалшиви мустаци (и един с истински) да сложиш на сцена, колкото и фарса с невероятно смешни ситуации със зеленчуци и съседски свади да види българинът, не мисля, че това изкуство успява да постигне нещо церебрално. Излизаш със смях от театъра/киното/страниците на разказа или книгата, и след малко си забравил за смеха, ударен от реалността пред очите ти. Комедията те е расеяла за кратко, неуспяла да остави твърд отпечатък, а да не говорим за дълготрайно въодушевление.

Има част от мен, която се съгласява, че мизерия жанра вече се протърка, предъвка и самоизяде, но явно другата крайност, тази с комици на сцена или преведени пиеси от всякакви други култури, тотално непасващи на българската, пак не работи. Особено при младото поколение, което вижда света и през отворените врати на интернета.

В киното наблюдавам, че тоя „мизерия е тука, бягай човече“ жанр като че ли се спъва сам – понякога наблюдаваме дори искрен опит да се излее една действителност, но тонът на филма го обгръща с прекалено сантиментално, жалостиво одеяло, сякаш авторът на филма свежда глава и тъжно казва „горките ние“. Измежду тия две крайности явно се случва главният конфликт, но ми се струва, че подобни балкански изказвания за какво трябва да гледа българинът и от какво изкуство се нуждае той, са объркани още в замисъла им.

С риск да нервирам Аристотел, вадейки го от гроба, ще се опитам да го замеся в размислите по темата за разказани истории от всякакъв вид, дори и да се обсъждат генерални истини в огромното поле на това изкуство.

Ключовата дума, изглежда, е катарзис. Изкуството може да „лекува“ (ако мога да си позволя такава дума тук) не през разсейващ от проблемите ни смях или осмиване с ракийка хумор на същите тези проблеми, а именно през конфронтация. Както в психологията, игнорирането на проблема би следвало да го разраства като инфекция и да го прави по-опасен. „Не мисли за високото, разсей се!“ не работи много при човека със страх от високото, поставен на ръба на последния етаж на небостъргач. Може би именно както при психологията, опит за откриване и нападане на проблема с директност и стабилен похват е нужен.

Един Death of a Salesman на Артър Милър (който няма нужда от обяснение) нямаше да работи по начина, по който работи, ако пиесата не беше пробила американеца и бащинския образ в този период, в който е поставено действието, със заострено (драматическо) копие. Копие, създадено, наточено и хвърлено от човек, наблюдавал внимателно и попивал като гъба, превърнал се в антена за действителността в животите на хора и близки по време на краха през 1929 г. и последвалите години. Артър Милър събира тази действителност, пасивно или активно, през целия си живот, до момента, в който трябва да напише пиесата, и по този начин поставя едно огледало пред публиката, видели истината драматизирана на няколко метра пред тях. На излизане от театъра хората са казвали през сълзи един на друг „Боже господи, това е баща ми!“, други са държали чувството от сцената в себе си години наред – някой им е казал истината в очите. Също както в Средновековието бардът излиза с китарата си на площада и пее за идентичността на селото, а в Древна Гърция поетът рецитира историята на народа в поетически метри, те наобикалят да слушат, понеже разкрива една трудно за казване истина през изкуство.

Самият Милър споменава в интервю, че смята трагедията за по-оптимистична от комедията – „… понеже е ултимативната конфронтация с реалността… когато е направена [трагедията] както трябва“. През трагедията публиката успява да разбере, на поетично и по-извисено ниво от директните обяснителни думи, какво наистина се случва с хората в социума и в съвремието.“ И това би трябвало да ги направи по-силни, да се изправят срещу тези проблеми в живота“ добавя той.

Къде е нашият Death of a Salesman? Бай Ганьо? Може би решението на Алеко да направи произведението си сатирично е отнело драматичното и трагично припознаване, от което толкова българи бягат (понеже „Хехе, тоз Ганьо, т’ва не съм аз…“). Дълбоко заровените проблеми имат нужда да изригнат вулканично, избутани нагоре от драматичните (и не толкова драматични) действия, разкривайки ги пред културата. Един разкрит страх е по-малко плашещ и по-лесен за конфронтиране. Всяко „непреборимо“ зло става двойно по-голямо, когато му даваме да ни плаши и извъртаме поглед от него.

Разбира се, не всяка комедия е просташки фарс и не всяка трагедия и драма, представена по българските сцени и екрани е съвършенство, докосващо душата на мнозина. Както и да го гледам, има място и за двете крайности и всичко между тях, но може би липсата на квалитетно което и да е от двете не води до нищо важно, качествено и дълготрайно.

В съвремието май се задушаваме с моменти на смях, а ни трябват повече моменти на себеотражение и себепознание.

(по картина на @elizaveritas)

Още от малка животът ѝ беше насочван от глас, стоящ зад всяко нейно решение. Дали индиректно, или през натиска на няколко подхвърлени думи, чрез зоркия поглед и команда на баща ѝ, тя беше загубила свободата да решава за себе си.

Баща ѝ беше спортист, провалил се посредата на кариерата си, неуспял да постигне кой знае какво – той сам би признал това – и беше прехвърлил тежестта, дали осъзнавайки или не, върху раменете на единственото си дете, дъщеря му Виктория. Още от ранна възраст се планираха възможности за нейното бъдеще. Момичета от спортния клуб биха казали, че всичко ѝ е било поднесено на тепсия и е трябвало само да тренира. Треньорите я харесваха и не ѝ създаваха проблеми – някои от тях бяха приятели на баща ѝ, следователно нямаше големи спънки в това тя да пробие като атлет.

Беше се фокусирала върху средни дистанции, точно както баща си. Дали това беше неин избор, или, без да осъзнава, беше тласната в тази категория от наследствения компас, тя вече не помнеше. Истината е, че имаше повече интерес в дългия и тройния скок, отколкото всякакво тичане, но тя все още не можеше да осъзнае това и за нея беше необяснимо чувство – все пак тя беше „тичащ атлет“. Едно знаеше – че се различава от момичетата на нейната възраст, които нямат идея какво ще правят след година-две.

Приятелките ѝ, които не тренираха нищо и се наслаждаваха на свободното си време, можеха да си позволят много повече от нея. Когато я викаха да излизат, тя беше на тренировки. Когато трябваше да се ходи по рождени дни, тя не можеше или не искаше да е там, понеже се гонеше норматив, и всеки изпуснат час на стадиона водеше до деградация в уменията ѝ. Тя сама си беше внушила, че това е животът ѝ и няма нужда, нито възможност за промяна. Сега на седемнайсет, тя все още живееше с тази чужда инерция. Станалото днес спъна всичко това.

***

Беше разгряла добре. Няколко минути разтягане и движения на тялото я накараха да се чувства още по-добре от предишните няколко дена. Беше успяла да се наспи предишната вечер и обувките ѝ бяха удобни. Логически нямаше причина да стане това, което стана, но ето че тялото ѝ поддаде, и по средата на осемстотинметрово бягане тя усети рязка болка в глезена. Никой не забеляза, че тя се забави и спря. Останалите спортисти около нея имаха своите си тренировки и разгрявки и не обръщаха внимание на нищо друго. Тя се държеше за глезена и набръчка лице от болката, която изпитваше. Не беше виновна, нито можеже да каже, че нещо в самата тренировка е било различно или опасно за нея.

Още в момента, в който стъпи и усети остротата в глезена, пред нея се появи образа на баща ѝ. Тя можеше да чуе недоволния му глас и упрек, че не е била внимателна и не е достатъчно добра в това, в което са вкарали толкова пари за нея. Чу укорителните обяснения на баща ѝ, как „една контузия може да приключи всичко за един спортист“. Веднага щом забави крачка и спря, тя помисли как би казала на баща си.

Това, което тя осъзна в този момент, е че винаги е имала болка и контузия и е прикривала колко всъщност я е боляло преди. Осъзна, че не е посмяла да каже, когато цялото и тяло е горяло и я е молело да си почине. Когато изпитваше болка в коляното при всяко стъпване. Когато дори с кинезио лепенките през рамото си тя усещаше острото пробождане, но пред треньора скриваше това. Случваше се тайно да пие обезболяващи, за да се справи с тренировка. Сега болката в глезена беше успяла да спука балона на изградената илюзия, че всичко е наред и тя иска това.

Треньора се опита да я настигне в коридора, а тя подминаваше други момичета накуцвайки, без да взима сак или дрехи от съблекалнята на излизане, и ето че вече беше на улицата, а след няколко минути щеше да се прибере. Дори да я болеше, тя беше подтичвала, за да може да се затвори в банята – единственото място, където се чувстваше добре, изолирана от другите, и където можеше да мисли в уединеност.

***

Майка ѝ пак почука и изрази притеснение, но тя не отговори. Виктория я чу как се дърпа от вратата и затваря вратата към хола. Беше се събула и гледаше мазолите на крака, който я болеше. Глезенът ѝ беше подут – не много, но достатъчно, че да се вижда разликата с другия ѝ крак. В банята тя се чувстваше като в капан. Настръхна и потрепери, сякаш я духаше студен вятър. Болката от крака ѝ се премести някъде вътре в нея, в гърдите ѝ, студена и остра. Тежестта на днешната тренировка не беше физическа, друг товар пропука стъкления ѝ таван.

Излезе ли навън, тя трябваше да е готова за конфронтация – знаеше това. По-плашещото беше как трябваше да обяснява всичко пред баща си. Още отсега чуваше себе си как извърта и смекчава причините и последствията, за да не се ядоса той. В този момент вътрешен глас ѝ показа колко я е страх и как никога няма да се измъкне от този кръговрат.

Обля я студена пот. Ушите ѝ пулсираха. Тя затвори очи и за няколко секунди лицето ѝ прие спокоен вид. Боботенето от улицата под прозореца заглъхна. Тялото ѝ се отпусна назад и за кратък момент тя имаше привидно мъртвешки вид, на покойник, намерил мир след дълга война. Минаха минути.

Тя отвори очи, погледна напред към прозореца, после към краката си, и бавно се изправи. Пристъпи бавно напред, избутвайки бинта и маратонките, опря се на мивката и въздъхна дълбоко.

Изми ръцете си, без да поглежда към огледалото, където щеше да види изморения, зачервен, победен поглед, който не беше свикнала да вижда. Пресегна се и натисна сифона, за да не изтича водата, и остави мивката да се напълни. Лицето ѝ беше зачервено. Вече дишаше нормално, през носа, отпуснала мускулите на челюстта си.

Виктория завъртя кранчето и се приведе, за да наплиска лицето си със студената вода, но когато сведе поглед към мивката, видя себе си. Видя се ясно и светло. Вълните на образувалото се малко езерце трептяха през лицето ѝ и бавно изчезваха. Постепенно изправяха линиите на лицето ѝ, образът ѝ се чистеше пред очите ѝ. Някъде от коридора се чу отварянето на входната врата. Тя опря ръце на ръба на мивката, сведе главата си в студената вода и остана така, колкото дълго можеше, а светът около нея заглъхна…

(по картина на @petradimitrova)

Мислят си, че в тълпата се скриват, а те точно обратното – изпъкват още повече. Всеки гледа всеки в тоя контролиран социален хаос, в тая мрежа от хора и невидими взаимоотношения. Всички са равни тук. Всички, поставени в това пространство, са еднакво човечни и човекоподобни.

Усмивката на човека с бейзболната шапка, гледащ доматите в металната кофа, с която човекът зад щанда мери теглото. Ясно вижда как по два от доматите има развалено и смачкано място. Погледът му хвърчи от продавача към доматите, обратно към другите зеленчуци. Паникьосан от предишни преживявания, когато бе хокан от човека отсреща с „Няма подбиране, каквото хвана – това е! То, ако ‘секи си избира…“, той беше глътнал езика си. Бяха му нужни пет, а щеше да получи само три неразвалени. „Ще мина през другия магазин… за още два.“ помисли той.

Обръщаме поглед към другия край на пазара, където пенсионерът с военното яке гледа закуските зад витрината – топли баници, рогчета, мекици, един огромен геврек (сигурно от снощи), питки… Знае, че иска да вземе за бабата нещо, да не се връща с празни ръце. Той обича да се разхожда всяка сутрин, преди да напече много, залъгвайки костите си, че още е млад.

От някъде се чува крякане на чайка. Побъркала се, сигурно загубила децата си в някоя битка с други, по-силни птици. Болката ѝ е дълга и продължителна, и тя го изразява с всичката си перната сила. Гълчи боговете и ехти през блоковите безпространства. За наша изненада, всъщност слушаме смеха на продавачката на сливи. Нов човек би се объркал, че наистина чува чайка в ментален разпад, но целият пазар ѝ е свикнал и едвам я забелязват. Седи и си говори с друг, докато обслужва хората отпред, и кой знае колко често бърка парите за нейна сметка.

Младият мъж с ризата с навити ръкави, който го беше срам да купува храна от пазара, понеже „той не беше такъв човек“. От ръката му виси малка торбичка от супермаркет, пълна с продукти, а той минаваше напряко, просто защото не му се заобикаляше. Избягва погледите на хората, особено на продаващите и се прави, че гледа нещо в телефона си.

Между щанда с царевица и магазина с млечни продукти стои охраната на пазара. Ненаспал се, с крехката пластмасова чаша кафе, която му пари на пръстите, той едвам гледа. Цигарата в устата го кара да вдигне ръката си до лицето си, иначе няма да я мръдне. Зачервените му от дима очи отдавна не му правят впечатление. Боли го някъде в корема, от колко време – той самият не помни, но е там и живее с тая болка. Гледа хората, но не ги вижда. „Посред бял ден, какво има да гледам…“. Друго бе обхванало мислите му като в затегнато менгеме. Чудеше се дали и как да успее да плати тока тоя месец или пак щеше да иска пари назаем от брат си.

Трите малки деца притичват напред, а майка им се мъчи да държи най-малкото за ръката. Бързат за някъде. Сигурно за площадката, където всеки ден тичат, ритат и си играят с другите деца. Замалко не се блъсват в жената с пазарската чанта, която гледа внимателно цените – написани с маркер върху кашонести изрезки – и пресмята къде е най-евтино. Не беше бедна, а просто изключително фругална и икономична по душа. Гледа всеки щанд, всяка цена, преди да избере от къде да купи. В нейния живот има достатъчно време, а на пазара има десет редици с по петнайсе щанда. И утре е ден.

Всички те на едно място, по едно и също време, а понякога в различно. Разкрити един пред друг, свързани един с друг. Преди, сега и утре.

(адаптиран в късометражен филм "Да не бъдеш" (2025))

I

Снощи пак мислих за самоубийство. Бях се изкъпал и четях старо списание заради носталгията, но не внимавах в текста. Мислех за сутринта и идната седмица, и за всички неща, които трябваше да се свършат, но не беше това проблемът. Честно казано, нямаше нещо, към което да посоча. Изпълваше ме някакво чувство за тежест и напрежение, чувство, което не разбирах. Съвкупност от всички неща в живота ми, които се сливаха в един въпрос – „Би ли било по-добре, ако се приключи със всичко?“.

Цяла нощ едва затворих очи. Заспах чак когато изгря слънцето, все едно исках да забавя идващият ден.

– И като чух „баща ти почина“, и замръзнах на място… гледах към мухлясало петно между плочките в кухнята. Студенина по цялото тяло следващия сигурно час. А бях на деветнайсе тогава – казах ѝ аз и продължих да режа морковите.

Не бях се питал какво мисля за смъртта, ама действително, докато тя не ме беше питала:

– Как се справяш със смъртта?

Говореше генерално, моята собствена, тази, която наблюдаваме от трето лице, и така нататък. Не знаех как да ѝ отговоря. Бях на двадесет и шест и не бях го мислил сериозно до този момент. Смисълът на живота – ясно, ами смисълът на смъртта? Имаме ли отговор за нея?

II

Втората нощ нищо не се промени. Последните пет дена бяха едни от най-влажните летни дни. Възглавницата ми беше попила потта ми и не успяваше да изсъхне, а аз мислех за неща, които трябваше и не трябваше да правя. Спомних си как някой ми беше казал: „Когато вали, дръж си прозорците отворени поне малко, да не заглушаваш майката природа. Обиждаш я иначе…“. Глупости. Този път не валеше, нямаше никакви облаци в небето. Вместо това пияница крещеше по улицата, ходеше директно по пътя, където колите трябваше да го заобикалят, и крещеше нещо на неразбираем език. Може би и на него му се мреше. Беше три през нощта.

В деня на изборите улиците бяха живнали. Хора раздаваха листовки под безмилостната пържилка на слънцето. С нея седяхме на пейка в парка, която май беше единствената свободна. Защо трябваше да избира пейката с най-малко сянка – ама нали „се вижда морето“, както каза тя.

По онова време не осъзнах, че повдигах крак нервозно, нетърпеливо, докато тя говореше за себе си или за някой си там. Не помня и не знам. В ляво, группа гръцки туристи с детето си седяха и говореха на висок глас. Смееха се, а малкото дете крещеше по детски. Помислих си как бих предпочел да разбера какво говорят, вместо да слушам нея.

Видя ми се грозна. Колкото повече я гледах, толкова повече неща забелязвах, за които преди съм бил сляп. Как съм могъл да се влюбя в такова момиче? Всички детайли ми се хвърлиха пред очите наведнъж: небръснатото място на крака ѝ, бръчки около очите, стойката. Кракът ми не спря да трепти, а аз забърсах веждата си от насъбралата се пот.

III

Поредна нощ и пак без сън. Не мога да спра да мисля. Животът, несигурност, решения, взети години назад. Група тийнейджъри говореха на края на улицата, крещейки, смеейки се. Чувам ги от тук. Сигурно си взимат дюнери и чакат отпред.

Какви ли неща съм чул от тая улица през летните месеци, когато съм имал нужда от свеж въздух, за да спя. Неизбежно е. Коли се гонят, пияници, боеве, викане, каручки, полиция. Защо избрах най-неспящият квартал, най-хаотичната улица, за свой дом?

Същият дом, в който, спомням си сега, докато лежа в леглото, как приятел дойде на гости за седмица и още първият ден отидохме до плажа. Прекарахме деня с пясък под краката. По-късно изглеждаше все едно ще вали, но все пак отидохме до супермаркета. Чакахме на касата.

– Споко, няма да вали – казах аз и се усмихнах, знаейки, че ще вали.

– Абе, не знам.

– Еби го – казах аз взех голяма кутия сладолед от фризера до касата. – Аз черпя.

По пътя към изхода чухме силен шум, идващ отвън, като голямо ненастроено радио. На изхода, под козирката на магазина, се беще събрала тълпа хора. Небето изсипваше масивен дъжд върху улиците, сякаш бе последният дъжд до края на света. Каналите не смогваха на наплива. Спогледахме се, двамата бяхме с тениски и къси гащи, а апартамента ми беше на поне десет минути.

– И сега к‘во? – пита той.

– Еби го.

Хванах здраво торбите и тръгнах да тичам. Той ме последва, без да се чуди. Тичахме почти на спринт. Заобикаляхме дупки и паркирани коли, смяхме се на глас като деца. Единият ми крак стъпи в дълбока дупка и потъна до коляно във водата. Продължихме напред.

Когато се прибрахме и гледахме през прозореца, улиците се бяха превърнали в реки. Двамата кихахме. Бяхме се завили с хавлии и дълбаехме кутията сладолед със супени лъжици, докато дрехите ни съхнеха на простора.

Почти десетилетие в мисли, но беше минала само минута, докато белех лука. Беше ми задала въпроса по-рано, а аз най-после имах отговор:

– Просто го приемам. Приемам смъртта.

Тя ме погледна с кратко объркване и по-късно го обмисли сама и разбра. Бях ѝ комуникирал много, без да ѝ разказвам печалните моменти, минали пред погледа на късия ми живот. След кратка тишина, тя ме попита дали ми трябва помощ със супата.

– Да – отвърнах аз.

Затворих очи. Валя обилно в продължение на два дни и спах като новородено.

(по снимка на @victorshopov)

I

Първоначално шокиращият феномен изплаши, озадачи и тласна в стрес много от тях. Още от третия ден огромният бял облак, надвиснал само и единствено над града, започна да притеснява всички. Беше аномалия във времето над законите на природата, с които бяха свикнали всички. Бурята беше отнесла със себе си всички облаци и беше изчистила небето – всичко, с изключение на големия бял облак, като че ли провиснат от някаква по-велика сила, над главите им. Всеки ден хора, пътуващи в градския транспорт, на разходка в парка или работещи в сгради, поглеждаха нагоре и се чудеха.

Не мина много време, преди облакът да бъде споменат във вестници, в новини, в интернет. Дискусии се водеха навсякъде. Обсъждаха се теории за това как все още да не го е издухал вятъра или защо не се е разкъсал, както е при всички други облаци или газоподобни форми още от времето преди тектонските плочи да разцепят земята на континенти.

Водеха се дебати дали облакът бе нещо добро или лошо за човека. Цялата държава следеше случващото се над града и парализираните решения на властващите. След време други нации започнаха да се интересуват от този феномен. Настана политическа и културна врява. Една групировка агитираше хората да не ги е страх, понеже това със сигурност е дар от Бога. Друга опонираше с идеи за края на света и как това ще е последната гледка, която човечеството ще може да види с очите си, преди да настане финалната чернота. Трета гледаше с кръвясали очи към „новия враг“. С по-рационален поглед учени се опитваха да изследват аномалията чрез експерименти и научни наблюдения. Намери се група, наричаща себе си „Култ на Облака“, която протестираше решението на правителството да извършва изследвания от всякакъв вид.

Скоро, чрез тестове и опити, се разбра, че облакът има необяснима солидност през центъра си. Като че ли самият облак закриваше огромна невидима плоскост, по-скоро площад, но някак невидим, дори отблизо. Когато първите учени и градоустройници се качиха и докладваха за ситуацията отгоре, всички телевизии даваха едно и също, в интернет новинарските сайтове се бореха кой ще покаже повече снимки от върха на облака – всички гледаха, всички се бяха разпалили отново и искаха да разберат повече. Бяха разпространени сателитни снимки, други – заснети със самолет, прелетял над облака-мистерия. Дузина ентусиасти се опитваха да пратят балони с хелий, дронове и други самоделни устройства в опит да стигнат по-напред със снимковата информация. Подобно на стъпването на човек на Луната, случилото се бе обединило града, народа, всички пред телевизори и екрани от цял свят. Но и това утихна.

Минаха месеци. Облакът бе станал познат на всеки и вече не носеше никаква опасност, нито подбуждаше вълнение в някой под него. Реакцията на хората действаше, следваща типичния образец за всичко човешко, след като мине първичното притеснение и възбуда. Различаващите се от това масово мислене бяха малко. Един от тези хора беше Александър, който наблюдаваше случващото се с внимателен, но дистанциран интерес. Каквото и да ставаше около облака, той се надяваше един ден да получи отговор.

II

Година след това държавата представи първите планове за строеж върху „Небесен Град“ – както беше наречен от правителството. Облакът отново раздели града на групи, повече, отколкото можеше да го раздели който и да е друг човешки проблем. Отново се разбудиха групировките, протестите и контрапротестите. Нищо не спря извозването на техника и материали, процес, който всички можеха да видят от всяка точка на града.

Много бяха и позитивно настроените – „Това ще е нов шанс за държавата, да започне наново, а не както сме сега, криви улици, стари сгради, закърпена работа…“. От други краища на града се чуваше друго: „То хубу, ама, това как ще ни засегне нас тука, дето сме отдолу?“, „Тая вечна сянка почва да ни писва вече…“ След време всички просто приеха, че облакът бе дал нова основа за разширяване на границите на живеещите. Очакваха се нови бизнеси, нови възможности, нови продукти да се появят не след дълго.

Ето че и първата истинска сграда бе летището, което бе обзаведено с малки магазини и информационен пункт. Небесен Град бе още празен, но се даваше възможност на въображението на хората да играе и да спекулира. В празна чакалня хората се чудеха къде да гледат и да ходят. Самото летище не се различаваше толкова от тези на земята. Новият квартал в небето растеше.

През цялото време Александър гледаше всичко. Беше на четиресет. Преживял няколко големи катастрофи през живота си, персонални и социални, той се бе превърнал в човек с опит, обиколил света, нагледал се на почти всичко в работата си като историк.

Ако го попиташе човек дали изпитва някакъв, дори лек страх, или дали бе притеснен да се качи, да види с очите си развитието на малката експанзия в небето, той със сигурност щеше да издаде отговора, който бе на ума му, с очевиден премерен, замислен поглед. Той бе отказал да пътува до новата експанзия, не защото не искаше да отиде, а защото си беше казал, че ще отиде, след като се поуспокоят нещата. Той знаеше нещо за човешката природа и за неуморимия и хаотичен дух на мнозинството и бе преценил, че ще почака. Беше въпрос на принцип.

Минаха десет години. Ето, че колонията на облака се беше развила значително. Малки бизнеси, супермаркет, в малката площ изненадващо се бяха развили няколко вече известни улици. В ъгъла на облачната площ се строяха нови сгради – една от които бе фабрика.

Хората свикнаха и животът им протичаше, сякаш тази облачна платформа, тази основа за нов живот, е била винаги там, над тях. Нямаше човек, който да не бе летял до Небесен Град. Беше като че ли единствен Александър не бе стъпвал там. Ето, че комините на новопостроената фабрика задимиха небето за пръв път. Александър се реши, че е време да спре да бяга от отговора.

Беше в сух зимен ден, без сняг и влага по улиците, когато ботушите му издрънчаха по металната релса на пътническия хеликоптер, който редовно качваше хора до облака. През работата си в Азия той бе пътувал с всякакви въздушни транспорти, високото не го плашеше, но за пръв път усещаше наистина дълбоко притеснение – не от пътя до горе, а от отговора, който наближаваше. През годините той все по-често избягваше да разбира какво става горе. Странеше от снимки и новини, от интернет критики и разговори по темата. Нещо в него искаше да се изненада, когато се качи горе сам – когато най-после реши да види всичко от първо лице.

Той излезе на главния път и се огледа.

III

След няколко часа той отново чакаше на летището. Стъпалата на краката го боляха, но това не му правеше впечатление. Кратката разходка из Небесен Град го остави с криво чувство за наивността в него самия. Нещо в него се надяваше този път да е различно.

Ходеше към вкъщи, а слънцето точно залязваше зад блоковете. Отстрани до паркинга пред блока му, до рекламен билборд с цветни графики и текст „Небесния Град“, той засече съсед и се размениха няколко думи. Пет минути по-късно Александър му помагаше с колата, беше седнал на седалката зад волана, докато съседът бърникаше под отворения капак отпред.

– Всичко е за смяна… – каза съседът през въздишка, после отиде до вратата при Александър.

– К‘во ти има, да не е починал някой? Я дай газ.

Колата изръмжа странно, но после замлъкна.

– Не. Обикалям цял ден и ми втръсна да виждам все едно и също – отвърна той, без да го гледа.

Съседът отиде до капака.

– Е, к‘во толкова си гледал? К‘во си искал да видиш?

Александър не отговори, сякаш се опитваше да се измъкне от въпроса.

– Викам какво толкова си гледал? – попита той по-силно.

– Бетон, строежи, изоставени коли – той затвори очи и продължи. – Мизерия… плакати върху други пожълтели плакати, нашибани по ламарини на оградите на недовършени сгради… Все едно и също. К‘во съм видял… Празни улици… пусти, мръсни улици, хора с наведени глави. Мъчат се… Прави нещо без мисъл, колкото да залъже за момента, и после… Т‘ва е.. Т‘ва видях. И злато да падне от небето… – той се спря за момент, сякаш щеше да продължи.

– Нормално. И аз т‘ва говорех с жената. Тука всичко си е същото, както и да го гледаш. Ние зат‘ва сега тъкмо гледаме да оправиме колата, да я закарваме горе в новия квартал, че купихме на сина там апартамент. На новото си е по-добре.

Александър го погледна остро, през мръсното стъкло на колата, сякаш бе изненадан от това, което чу. Той сведе поглед към волана. Минаха няколко минути, преди съседът му да му обърне пак внимание, в които Александър се бе изгубил в размисли.

Съквартирантът ми ме остави сам преди два месеца и оттогава да се чуе смях от хола е рядкост. Има физическа празнота в стаята – звуците ехтят, понеже няма достатъчно мебели. Вдигам поглед към изрезка от брошура на магазин за техника, забита в носещата колона с пирон: „Тракторна косачка за трева – 4,999 лева“. Бяхме я сложили там още на първия ден. Беше в една от брошурите, които съквартирантът ми беше ползвал да увие около чашите си при преместването. Смяхме се колко „хайлайф“ нещо е трактор за косене на трева – ние дори нямахме двор. Предложих да го изрежем и да го заковем като „бъдеща цел“, след като се опаричим бая, и един ден, ако решим да вземем такава машина, ще означава, че сме успели. Тогава ни топлеше споделеният смях от идеята, че едва имахме една чиния и две купи, че ползвахме един нож за всичко, както и абсурдния единичен котлон, който имаше само два режима – включен и изключен.

Това беше тогава. Сега живея сам. Връщам се от работа късно вечер, а острата болка в гърба и врата ми не спира. Тялото ми крещи да легна на пода и да отдъхна, преди да мисля за вечерята, душа и леглото. След около половин час съм на масата, осветена от лампата над нея, и гледам към кръгла тавичка с печени картофи и лук. Боцкам ги с вилица и не ми се яде, не защото не съм гладен, а защото все не мога да нацеля как да ги направя вкусни. Убиваше ми апетита да знам, че не успявах да ги сготвя както исках. Градусите ли бъркам? Подправките? Фолио ли трябва? Телефонът ми е опрян на стъклено шише и гледам как някакъв абсолютен габарит ми говори нещо за нещо си, едвам събира едно изречение без монтажен скок в кадъра. Признавам на себе си, че ям малко насила.

Не помня защо и следващите няколко дена прибегнах до картофите за вечеря. Режеш ги набързо, буташ ги в тавата и после в печката. Имаше нещо твърде просто и засищащо в тях, дори да не са приготвени както трябва. Дори да са леко изгорели по краищата, дори да са сурови отвътре или лукът да е покафявенял. Целият процес ми се струваше някакси интуитивен, нищо че не постигах правилния резултат. Когато загрееше до определен градус, печката пукаше и това стряскаше хората, които не знаеха за тази характеристика на бялата старица. Смешно е, но не помня кога за последен път някой беше в нас и реагира на тътена ѝ.

Пак ям от същата тавичка, същите картофи, под същата огряваща светлина, върху масата с побелели петна от горещи чаши и тенджери. Приимлясвам и гледам нещо на телефона, отново облегнат като малък телевизор пред очите ми. Може би навикът или повтарящото се действие работеха като успокоение, че няма изненадващи фактори – всичко е под мой контрол, за разлика от стреса през изминалия ден на работното място. Придаваше се спокойствие чрез рутината.

Една от вечерите се бях загледал в канал в YouTube – жена на 92 години от Чикаго, която показваше рецепти от едно време. Бедняшки гозби, придружени с истории за колко тежко е било през Голямата депресия през 1930-те. Рецепти с два-три продукта, нарязани набързо, сготвени по прост начин – сладко от ябълки със захар и масло, чеснов хляб, паста с грах, супа с яйце. Беше като лекарство за душата. Мигновено бях забравил за невидимата тежест, която бях носил на раменете си, гледайки нарязаните златисти картофи с лук в тигана, в който Клара готвеше пред камерата. Тя разказваше за преди с безгрижност и лекота, смеейки се над ситуациите от този тъмен период в живота на семейството си и на много други в Щатите. Презентираше рецептите си с такъв спокоен чар, че веднага щом свършеше едното видео, пусках друго, и така час и половина. Чувствах, че разбирането ми за света растеше, докато си изграждах картина за времената, за които тя си спомняше. Усещах странното чувство, че съм роден в грешните времена, че щях да се радвам, ако можех да врътна вселенския часовник някакви си 75 години назад, само за да живея по-простоват живот.

По едно време повдигнах глава към прозореца и видях, че е станало много късно. Бях се улисал в живота на друг дотолкова, че бях забравил за моя, заедно с всичките му проблеми. Преглъщах проблемите на друг век. Болката в гърба беше изчезнала и аз изпънах ръце да се протегна назад. В този момент, точно преди да стана от масата и отново да превия гръб и да смачкам вежди, окото ми хвана заглавие на видео, което не се беше появило досега. Алгоритъмът го беше скрил от мен, може би за добро, но ето го, сега заглавието беше пред очите ми: „Clara in memoriam – Aug 18, 1915 – Nov 29, 2013“. Върнах се на стола, подпрях буза с отворена длан и го пуснах.

Изгледах го без да помръдна. Очаквах да усетя сълзи по бузите си, но това така и не стана – а бях тъжен. Тъжен за кого – не знаех. Отидох до мивката, хванах чиния в ръце и започнах да я търкам. Насъбралите се сухи останки по посудата, които седяха там от миналата вечер, се бяха втвърдили и се отказах да ги мия. Може би щях да ги измия сутринта преди работа, но засега просто ги оставих да се накиснат. Не мислех за нищо освен за това, което бях изгледал в последния час и половина. Ако можех да се видя отстрани, ходещ с разсеян, но някак съсредоточен поглед, щях да предположа, че съм получил ужасна новина по телефона.

Къпах се. От отдушника се чуваха деца, тропаха и играеха, а майката им се караше да излизат от банята и да не си играят с водата. След десет минути бях в леглото, опитвайки се да затворя очи в тъмното. Минаха няколко минути, в които се опитвах да се разсея от всичките мисли. Изведнъж, без да очаквам, измежду ситуации в офиса и планове за утре, видях лицето на Клара. Не беше видение. Образът ѝ се появи като визуална мисъл, пререждайки се пред другите, и изведнъж усетих, че очите ми пареха. Горяха, а сълзите се стичаха по слепоочията ми и мокреха възглавницата. Изправих се и седнах на леглото. Плаках близо половин час. Хриптях, търсейки глътка въздух. Главата ми се пръскаше, а очите ми ме боляха и се опитвах да ги затворя и да не мисля за болезненото осъзнаване, което ме изкарваше извън контрол.

По някое време съм легнал обратно по гръб и съм заспал. Не мога да кажа кога е било, но на сутринта едва помнех какво е станало. Чак вечерта си обясних мъката, която бях инжектирал в себе си като през спринцовка, която чак по-късно бе влязла в кръвоносната система на съзнанието ми. Мислих за това как ме беше докоснало непостоянството, никога-вечното състояние на света и живеещите създания в него. Всички и всичко, заобиколени от конфликт, болка, страдание, което хем ни руши, хем ни изгражда в по-здрави същества. Отделно и човекът, който сам пречи на себе си и на другите около себе си. Почти винаги, от нуждата да внесе ред в света си, човекът сам създава системи за живеене, нашарени с несъвършенства и животоразрушаващи пътеки. И ето го него, човешкият дух, който отказва да се откаже. Глухоням кураж, вкоренен в нас още от времето, когато клетката се е разделила на две в опит да се запази и да продължи съществуването си, без обещание за някаква си там облага след милиони години. Клара, която гледа очи в очи смъртта и се смее в лицето ѝ, не с дяволски зъл кеф, а с разбиране за света, което я прави безстрашна. И всичкото това тя го предава на мен през няколко записа, докато е още жива, минала през едни от най-трудните периоди в историята на човечеството, с усмивка и греещо лице, с шеги, докато се връща назад в спомени. Ето я силата на човешкия дух.

Вечерта в деня след онази нощ купих продукти за простата рецепта, която исках да изуча, за да не се задоволявам с картофите в тъжната кръгла тавичка. Купих си ликьор, за да заспя по-лесно. Смешното е, че дори не отворих бутилката. Сготвих внимателно на тишина – нямаше какво да занимава ушите ми и ми харесваше. Ядох, после се къпах и легнах да спя.

Събудих се рано като за събота, към 7 сутринта, но се чувствах някак свеж. Гледах изрезката и се замислих как от толкова време не бях я виждал, понеже се беше сляла с обстановката на стаята и беше загубила специалността си. Съквартирантът нямаше да живее никога повече тук. Клара нямаше да живее никога повече в своя край на света. Замислих се, докато я гледах. Стана ми обидно. Нещо в мен беше надраснало шегата с косачката. Сега символът имаше друг, по-циничен смисъл. Свалих я от пирона и я хвърлих в кофата, после излязох да се разходя из квартала без телефон в джоба.

(по илюстрация на @artsideofalsk)

I

Още преди да влезе в огромната, приличаща на стъкленица сграда, той знаеше, че ще му трябва помощ да намери изхода. След него ходеше младата жена с електронния мерител в ръка, която му носеше пасивна увереност заедно с напрягащата сериозност на задачата им. На гърба му – тежка пристегната раница със сиви препаски.

Отвън парникът изглеждаше колосален. Направи му странно впечатление и може би се лъжеше, че действията му няма да оставят дълбоко неизчезващо петно в неговите мисли. Независимо колко голям изглеждаше стъкленият дом, отвътре пространството се усещаше клаустрофобично. Таван нямаше, но навсякъде, където погледнеше той, виждаше зеленина. Небето се бе скрило, само на места проникваха някакви слаби лъчи светлина, които единствено подсказваха, че все още е ден. Миризмата – смеска от безброй аромати, много от тях той не беше помирисвал никога. „Тук сигурно има невиждани, неотглеждани досега сортове“, помисли той, прикривайки учудването си с напрегнат, орлов поглед.

Двамата навлизаха все по-надълбоко в пъзела от корени, клони и листа, в този растителен музей. „Spathiphyllum… begonia maculata… monstera deliciosa…“, той казваше наум имената на тези от тях, които разпознаваше. В главата му се стрелкаха латинизмите: Opuntia ficus-indica, philodendron, dracaena trifasciata… Искаше да ги каже на глас, но не можеше.

За момент като че ли забрави как и кой го бе докарал тук, но след няколко секунди напрегнато мислене се сети за организацията. Като ботанист, той виждаше съкровището пред себе си, но като служител той трябваше да продължи с анализа и да прикрива мислите си от жената зад него. Продължиха напред.

Влязоха в зона, в която беше почти мрак, където небето бе изцяло закрито и светлината не можеше да пробие. Влажността на въздуха и високата температура, дори в сянката, го изненадаха.

– Чакай, стой – спря го младата жена.

– Тук ли е?

– Два метра по-напред.

Гърлото му бе сухо. Той избърса насъбрала се пот от веждите си и свали раницата. Беше инструктиран и знаеше, че няма избор. Раницата бе поставена на земята, отворена от едната страна, и от нея бе изваден метален куфар със светещи диоди.

– Има ли съмнения, че сигналът ще стигне до отвън? Не сме ли твърде надълбоко? – попита жената.

– Не може да сме толкова навътре, че да се заглуши. Ще сработи.

„За жалост…“, каза той в ума си, докато подготвяше устройството.

Жената даде сигнал на военните, че скоро излизат и да бъдат в готовност. Мъжът преглътна, хвърли последен поглед към раницата и тръгна. На излизане той не искаше да се обърне и да погледне стъклената сграда, последната от този вид.

Тътенът от експлозията разтресе земята. Видяха се пролуки, през които огънят изригна, но всички наоколо знаеха, че нямаше да бъде достатъчно. Мъжът даде сигнал и работниците влязоха с ръчните машини. Няколко часа след първичния взрив групата военни работници се приближиха, за да започнат да отскубват и разчистват останките и тези растения, които някакси магически бяха оцелели. След ден щеше да остане единствено стъклото и металните рамки на сградата. Скоро тях нямаше да ги има. Разрушението беше започнало.

На другата сутрин единственото, останало на мястото, бе черно петно, което след няколко дена щеше да бъде покрито с фалшива контролирана трева – всичко щеше да е изцяло заличено. Никой нямаше да знае какво е стояло там и какво е пазило в стъклените си стени.

Ето че последният парник бе елиминиран. Човекът пое пълен контрол над хаоса на природата, като го отстрани от съвместния им живот.

II

Мъжът ходеше по дългия тунел, водещ към стаята за дебрийф. Той даде отчет пред комисия за свършения труд, за всички проблеми покрай мисията, както и лично потвърди, че всичко се е водило изрядно – все пак той бе назначен за главен „екстерминатор“. Думата бе загубила силата си през изминалия половин век, а ботаниката като наука ставаше все по-ненужна.

– Мога да потвърдя за свършената работа. Всички обекти в списъка, предложен от комисията, бяха разрушени и елиминирани. Мога също, заедно с колежката си, да потвърдя пред вас, че рисковата опасност за откриването на скрити парници, градини или подобни малки екосистеми, се равнява на нула – каза мъжът.

– Отлично – каза незнаен глас, кънтящ през голямата зала.

Човечеството бе напреднало с технологията. Бяха минали едва сто години от голямата война в центъра на Европа. В много от фантастичните истории в книги от автори на научна фантастика този бъдещ свят бе рисуван като един мръсен, бездушен, воден от диктаторски режим свят. Точно обратното – демократично бе решено, че за хомо сапиенс е най-добре да се отдалечи от сантименталността за природата, в тази връзка с дивото, и по-специално гори, растения и дори голяма част от животинските видове, след като тази система не може да бъде контролирана, запада, не прогресира, или става ненужна. Градовете не бяха станали сиви или студени. Фалшиви цветя имаше навсякъде, но не изсъхваха, дърветата даваха перфектни плодове, горите бяха изселени на други „работни континенти“, където не се живееше.

Това доведе до много промени, голяма част от които бяха добри за човечеството. Много болести, свързани с растения, бяха елиминирани, а тези растения, които се ползваха в медицината, бяха симулирани без проблем в лабораторна среда. Нямаше как човек да „изхаби природата“ и да няма връщане назад. Отдавна бе развита система за филтриране на въздуха – който вече бе оптимално чист. Всякакви паразити, гризачи и други вредители не бяха проблем за фермери, понеже фермерството и гледането на каквото и да е, изкарано от земята, бе ненужно и бе напълно заличено, заместено от модули, принтиращи фибри и други растителни материали, изградени от химия.

Контролът над растителността даде шанс на учените да използват максимално знанията си, за да създадат „пясъчник за живеене“, както го нарекоха някои, с перфектни условия – като симулиран микро свят, специално пригоден за нуждите на всеки един град и район. Не беше утопия, понеже много световни проблеми все още търсеха разрешаване, но през този век около врата на природата бе пристегната каишката на човешкия прогрес. Няма го дистопичния кошмар, който много книги ползваха за фон на историите, писани от автори в опит да сплашат потомъка, или най-малко да се опитат да запазят стария начин на живот – а именно живот, в който човек живее в абсолютна хармония с природата.

Истината е, че технологичната алтернатива за цветя, треви, дървета бе по-адаптивна, по-ефикасна и в по-голяма хармония със сложната биология на човешкото тяло.

Дори на духовно ниво – развитието на човека го докара до фаза, в която дори най-закоравелите природосъхранители, много от тях, воюващи с мизантропни идеологии, се бяха отказали от фанатизмa си – и ето че човекът стана самостоятелен, независим от заобикалящия го свят. Почвата, водата, химичните елементи, които го бяха родили, не му бяха нужни и той ги изсели в територии, които не обитаваше. Вече бяха конструирали първата раса човеци, изцяло изработени и отгледани в симулирани яйцеклетки и утроби, отгледани в перфектни обстоятелства до четиринадесет годишна възраст.

Докосването с природата, както и всичките заобикалящи я проблеми, бе просто период в миналата ера на човека. Тя се нуждаеше от него повече, отколкото той от нея.

III

Мъжът се прибра у дома. Жена му и децата му го чакаха на масата с вече приготвена храна и напитки. Домът бе чист, украсен, стаите бяха пълни с мебели, показващи характер. Човешкото не се бе изгубило.

– Какво има?

– Нищо. Просто съм изморен – отвърна мъжът.

Жената му го погледна със загриженост. Двете момичета – едното на седем, другото на девет – ядяха тихо и не смееха да вдигнат поглед към баща си. Той забеляза.

– Какво има?

– Карах им се по-рано – каза жената.

Мъжът вкуси от храната. Момичетата се спогледаха.

– Защо?

– Играли са си в мазето и ги хванах, че бяха счупили няколко бутилки.

Когато чу „мазето“, мъжът я погледна и замръзна. Изправи се, избутвайки стола назад, и ги погледна.

– Аз какво ви казах на вас? Не искам да слизате в мазето, каквото и да става. Ясно ли е? – той почти викна.

– Да, тате – отвърнаха те, почти в синхрон, с вината на дете.

– Не се нерви, седни. Нищо фатално не е станало.

– Аз като кажа нещо, трябва да се изпълнява – каза той и избърса уста със салфетката. – Ще сляза долу да проверя.

– Ела и яж… остави – помоли го жена му, но той не се обърна и излезе от стаята.

Мазето приличаше на добре поддържана лаборатория. Плочките по земята бяха мраморно бели. Той заключи отвътре и слезе по стълбите, стигна до долу и видя кофата и метлата, с които жена му бе измила и събрала поразията. Огледа се, препотен, изгубил каращия се бащински тон. Беше притеснен и погледът му се стрелна към входната врата на мазето, после напред към отделение, завиващо надясно.

В единия край се виждаха наредени касетки с пакети храна. Вината бяха наредени в добре подредени отворени контейнери, работещи безшумно, осигурявайки перфектната поддръжка на бутилките. Бялата светлина караше всичко в подземието да изглежда чисто и добре осветено. Той се огледа пак назад, слушайки тишината. Пресегна се към една от металните касетки и я повдигна, след нея още една, и още една. На пода се разкри почти незабележим плат, който прикриваше метална плоскост, сляла се с мраморния под. Мъжът повдигна вратичката и светлината го обля.

Той се усмихна, посегна с ръка и нежно докосна миниатюрния сукулент. В издълбана дупка, не по-голяма от един квадратен метър, бе сложена малка купа вместо саксия, а до нея – малка машина за филтриране на въздуха, както и осветяваща лампа, която бе постоянно включена в тока. Стените на дупката бяха мръсна пръст, а по пода мъжът бе сложил няколко дъски. Седеше и гледаше тайната си.

Взе малък контейнер с вода и напои почвата в купата. Загледа се по-отблизо и забеляза, че ъгълът на едно от листата на неговия astroloba tenax бе започнал да изсъхва. Той изви лицето си в интензивна загриженост и за момент започна да диша по-тежко. Очите му се насълзиха.

– Тате! – извика една от дъщерите му от другата страна на вратата на мазето.

– Какво?

– Мама каза да те викна да ядеш.

– Кажи ѝ, че идвам – провикна се мъжът.

Мъжът се обърна отново към тайната си, усмихна се с дълбока тъга в очите, гледайки растението в купата, и затвори капака.

Порцелановата купа, в която живееше неговият astroloba tenax, беше „изгубена“ преди години и така и не се намери. Също както мъжът изгуби пътя си в джунглата от растения в парника, така и човекът бе загубил нещо по пътя към прогреса.

(по илюстрация на @kutsoll)

Малкото момче издърпа самоделната въдица от водата и се намуси. Тръгна да си ходи, взимайки със себе си пластмасовата кутийка с червеи, които само бе уловило. Въдицата, опряна на рамото му, бе направена от дебел клон, не по-дълъг от метър и половина, на края на който беше вързало конец, а в неговия край – пронизана коркова тапа и изкривен кламер във формата на кукичка.

Малкото момче ходеше по ръба на реката към моста, в посока на стеснението ѝ между двете земни маси. Слънцето припичаше нежно, отразявайки се в трептенията на реката. Почвата под сандалите му бе мека, и някъде там, в парче от земята, бе лъснало нещо мокро и зелено. Момчето спря и се загледа. След малко то се бе спуснало по склона, към джвакащата кал, в търсене на нещо.

Жабата не беше по-голяма от юмрука му. Зелена, гладка, тя лъщеше полу-заровена в мократа, почти черна кал. Момчето я намери с погледа си и се приближи. Остави въдицата си настрани, забождайки я в калта, а до нея постави кутията с червеите.

Приклекнало до жабата, момчето се чудеше какво прави тя в калта. Гледаше я няколко секунди, после се приближи и се пресегна да я хване с ръка. Жабата се извади от калта и рязко се обърна към момчето, което дръпна ръката си назад. Двете същества стояха така няколко секунди без да помръднат.

Жабата се завъртя в предишната си позиция, с гръб към момчето, което в отговор на това движение седна по жабешки – ръцете пред корема, допирайки земята с длани. Стояха така няколко секунди. Момчето се погледна и му дойде идея. Изправи се, събу сандалите и отново клекна до жабата. Босите му крака потънаха в калта. То стрелкаше език, въртейки главата си, както жаба би правила, ако се опитва да докопа летяща муха. Момчето стоеше с усмивка, стиснала бузите му, и гледаше жабата, която не помръдваше и се чудеше. Мислеше за най-дълбоките детски въпроси, които не му даваха мир точно в този момент. Реката озвучаваше размислите. Зад него въдицата, която не виждаше, клюмна настрани, но не падна напълно.

Изведнъж то се отпусна назад и седна в калта, хвана коленете си с ръце. Беше му станало неудобно да седи в жабешката поза.

– Ти как си толкова бърза и хващаш мухи с език? – момчето изимитира движението с езика няколко пъти. – Аз не мога така.

Жабата не помръдна. Момчето се огледа.

– Ти май си нямаш дом. Жабите имат ли си дом? Ама то за какво ти е… – почеса се по бузата. – Спиш си където искаш. На мене мама не ми дава да спя на двора. Имало кържели. А аз искам като тебе да съм. Да си правя каквото си искам. Свободия.

Момчето намести краката си в калта.

– Ама аз още не съм много голям. Викат ми постоянно „ще видиш като пораснеш“. Ми, аз и сега си виждам. Не знам какво трябва да видя – то премигна два пъти. – Не знам за какво говорят, ама звучи ми такова… сериозно. Щял съм да видя – хвърля поглед на жабата. – Ама ти си нямаш такива проблеми, никой не ти казва какво да правиш и къде да си играеш. И аз така искам. Ако можех, щях да бъда жаба.

Момчето се замисли дълбоко.

– Щото сега и да се опитам да съм като жаба, не мога. Батко ми е казвал, че жабите седят с дни в калта, заровени. Може и да ме лъже, както лъже мама. Ама ако бях жаба, щях да мога, и щях да седя цял ден в калта и щях да си мириша на мръсно, без да ми се карат както сега.

То избърса лицето си с ръкава на тениската.

– Жабите порастват ли или се раждат така? Аз май не съм виждал малки жаби. Всичките крякат еднакво. Като се събудя рано и ги чувам под прозореца, като е валяло. И аз обичам дъжда.

Момчето тръгна да става, изтощило мисленето и говоренето си – поне на пръв поглед. Жабата се врътна към него и го загледа, момчето се спря и седна пак в калта. Тишина.

– Имаш ли жаби приятели? – то гледаше гладкото създание в очакване на отговор. – Аз имам, ама все по-рядко си играем. Не понеже не сме приятели, ами… все по-често си ходят по големите градове. Не стоят тука лятото. А аз съм бил там и не ми хареса. Няма какво да се прави. Всичко е цимент и магазини. Не можеш мач да играеш на пътя… постоянно коли минават. Не става работата – момчето се загледа в калта. – Тука е свободията, не там. Къде в града има дъски да си направя къща зад хамбара и да си играя там цял ден. Дядо понякога ми дава да доя кравата и да пия директно от кофата, докато е още топло млякото. В града сигурно няма животни. Жаби дали има? Там като че не вали.

Жабата се завъртя отново с гръб към момчето. То я погледна.

– Ти какво мислиш? – каза то с детски, невинен глас. – Ти защо си си избрала да си жаба?

Някъде в далечината се чу минаваща кола. След дълга пауза, жабата се обърна към момчето с отворена уста.

– Какво друго мога да съм в света, ако не жаба? – каза тя с дебел меден глас на джаз певец.

Момчето не се изненада, че жабата говореше. За него тя не е млъквала, още откакто са се запознали – което също е станало в началото. То се замисли, забило поглед в калта пред себе си.

– Ти защо си момче? – попита жабата.

То не можеше да отговори. Почеса бузата си. Жабата се врътна пак, скочи в храста и изчезна. Момчето се изправи бавно, огледа внимателно храста по ръба на реката, после огледа наоколо. Отиде до въдицата, която бе паднала изцяло на една страна, вдигна я и я изтръска от калта.

Вече ходеше по пътя в селото, кално, оставящо мокри стъпки по пътя, дори с обутите сандали. Момчето стигна къщата, влезе в двора и затвори вратата след себе си. На оградата на една от къщите до пътя, над вратата на някога използван разнебитен гараж, бе забоден избелял, изпокъсан трибагреник, който топлият вятър караше да танцува.

(по колаж на @coldd_ddesert)

Валеше тихо, а денят привършваше. Небето прониза с оглушителен гръм спокойствието на златните полета. От хълма се виждаха нивите около селото. Двамата се бяха скрили под козирката на изоставената поща, близо до борова гора, и гледаха напред. Силният дъжд бе заглушил дори мислите им за кратко.

Рая, на деветнайсе, облечена в празнична, но не прекалено официална рокля, държеше букет цветя в ръце.

– Васко нали каза, че идва – каза тя.

– Видях го да говори с чичо ти до колата, знае къде сме. Сигурно го е хванало дъжда някъде по пътя. Гле’й как се излива, едвам се вижда. – Не ти ли е студено? – Не – отвърна Борислав. – Виж бизоните.

Рая го погледна, знаейки, че само се прави на глупав. Борислав носеше бяла риза и черен панталон с колан, и беше на същата възраст. Острите черти на лицето му придаваха аура на сериозност, дори когато изражението му бе неутрално. В далечината пред тях, частично закрити от полето и от воала на дъжда, падар водеше добитък на паша. Две дузини крави и няколко кози, а около тях – две големи кучета.

– Как ги пазят…

Видя се светкавица, чу се продължителен тътен. Животните се разтичаха в една посока, изплашени от гръмотевицата.

– Как ше не е бизон, виж го – каза Борислав. Тя се изсмя, а той продължи: – Не, ама виж колко е далече. Там даже не вали май, за т’ва ония си ходи толко спокойно. Едвам се вижда, ама го разпознаваме като крава, коза… Може да се окаже, че не е крава, нито коза. Може да е бизон.

Рая поклати глава и огледа наоколо, после показа главата си изпод козирката, поглеждайки към небето.

– Не го виждам да идва – тя сведе поглед, пое дълбок дъх. – Добре, че ме изкара от там. Не ми се празнува нищо. – Разбирам. То, аз наистина исках да се разходя, не беше някъв план да те спасявам от ва’ще. – Да, бе, знам.

Неловката пауза накара Борислав да се замисли.

– Скоро се стъмва, ама дъжда, като гледам, не спира.

Тя погледна цветята и след секунда колебание хвърли букета някъде напред.

– Е т’ва за к’во? – попита той. – Е за к’во ми е? – каза тя и се засмя на действието си. – Малко като на погребение, все едно сме пред ковчега. – Да, ковчега на детството ми – отвърна Рая със сардоничен тон. – Не го ли усещаш момента? Тегав някакъв… несигурен.

Борислав я изгледа продължително.

– Усещам го, ама гледам да не ме плашат тия неща… несигурните. Щото иначе…

Помълчаха за кратко. Чуха се въздишки на единия, после на другия. И двамата усещаха подобно чувство – на дистанция от живота, който щяха да оставят зад себе си – но не знаеха как да го изразят на себе си, нито един на друг.

– Трябваше да вземем Хера, да я оставим да тича тука на свобода. Цялата да се накаля и после баща ми да обяснява как щом аз съм я извел, аз трябва да я къпя – каза Борислав. – Като забременее и роди, на кой ще дадеш малките? – Ами… – Или ще ги държите? – тя повдигна вежди. – Аз бих взела едно, ако мога. – Не знам. Не съм мислил. Той баща ми е решил нещо. – Щото, представи си да ги дадеш на някой, и да не ги гледа, както ти би ги гледал – каза тя, свеждайки поглед в земята.

Тя присви вежди.

– Абе, не е мой проблем вече. Ше се нареди както си трябва от само себе си. К’вото и да става. Притеснението само… – той поклати глава, сякаш говореше от твърд, дългогодишен опит. – Не води до никъде. Т’ва съм свикнал да мисля. Щото как иначе може да функционираш, ако постоянно си ня’къв треперещ? Живеене в тревожност не е живеене, а е тревожене. – Т’ва кой го е казал? – Аз, току-що го измислих – каза той с усмивка. – Гледаш колкото можеш напред и правиш това, което изглежда правилно… пък останалото…

Той погледна надолу, взе камък от земята и го претегли в ръката си, после го хвърли напред със сила.

– Тия крави и кози да не мислиш, че знаят к’во ше стане утре. И ние сме животни, нали… донякъде… Гледат да се наядат на спокойствие. Не че т’ва е живота, ама т’ва е един вид живеене. – Аз не съм притеснена. Не знам защо ти звуча притеснена – каза тя с дефанзивен тон. Той я погледна и се усмихна. – Е, що не каза, да спра да говоря.

Рая се изсмя през нос, чупейки сериозния си поглед. Дъжда бавно затихна и спря. Бяха стояли под козирката вече половин час.

– Ще липсваш – каза Борислав.

Момичето го гледа с нотка тъга в погледа.

– Всичко ще е окей с онова, нали? – Да. Как няма да е? Не се притеснявай – отвърна той.

Помълчаха няколко минути.

– Дай да се връщаме, няма за кога да го чакаме да дойде – каза той, бързайки да разсее погледа, който усещаше върху себе си. – Я му звънни.

Рая набра Васил, но никой не вдигна. После звънна в тях и разбра, че не си е вкъщи. Тръгна да набира трети номер, поглеждайки Борислав, който разбираше, че нещо става, но не знаеше точно какво. Бяха ходили половин час, оглеждайки улиците, Рая с телефон в ръката, набираща номера на Васил през няколко минути. Прибраха се по тъмно, в дома на Борислав. Споделиха тревогата с родителите му, които знаеха, че няма къде да е отишъл, където да му е станало нещо, и бяха спокойни. Бащата на Борислав предложи да проверят при баба му, изгаси цигарата в пепелника и взе ключовете за колата. – Тя бабата няма телефон там. Направо с колата – каза бащата и облече тънко яке. – Няма да се притеснявате, няма къде другаде да е.

Докато бяха за кратко в колата, Рая се опита да го набере още няколко пъти. – Как може да е такъв… – каза тя, почти на себе си.

Спряха пред старата къща на бабата на Васил. Борислав забеляза прикритата, притеснена физиономия на момичето. Побутна я нежно с китка преди да слязат, за да го погледне. Прозорците светеха в тъмното. Намериха го пред камината, по боксерки, с мокра коса и с хавлия през врата. Погледна ги с усмивка, а баба му влезе в стаята в същия момент. На масата имаше баница в голяма кръгла тава, сладки в бяла пластмасова, покрита с найлон тарелка, и шише евтина лимонада. Васил дъвчеше парче баница.

– Ето го. – Къде бяхте, бе, търсих ви на площада, ама ви нямаше – каза той, дъвчейки баницата. – На козирката, брат. Ние ти звъняхме. Притеснихме се. – Какво толко, само ме изкъпа дъжда. – Телефона не си ли чу? – попита Рая с повишен тон. – Звънях ти буквално трийсе пъти.

– Чакай бе, той ми е в панталона на простора, не съм го чул – каза Васил, изпънал ръка към прозореца, гледащ към двора. – Що ми се караш? Нещо станало ли е? – Не бе, просто те нямаше никъде… – Притеснихме се малко, ама явно за нищо.

Бабата гледаше отстрани, недоразбрала ситуацията. – Вземете хапнете – прикани тя. – Какво има? – Не, мерси, бабе – каза Борислав.

Бащата влезе малко след тях, усетил, че всичко е наред. Васил взе парче баница с ръка и се обърна към двамата.

– А иначе, къде да ходя, като не ви намерих? Не исках да се връщам там. Много хора, много шум. Дойдох да се наям тука. Вие к’во правихте на тая козирка толко време? Рая погледна настрани. – Гледахме напред към едни бизони – каза той. – Аре, бе, тука ли? Да, ама не трябва да ги гледаш, иначе не се виждат.

(по изображение на behance.net/anaradkova; @anabanananaradkova)

Чакаше ме там, в ъгъла. Ако стаята можеше да диша, да чува, да има разум, щеше да е в постоянен страх от нея. Не помня как и кога се появи за пръв път, но ми се струваше, че беше там откакто се помня. Никой не бе я докарал. Тя никога не се движеше, не издаваше и звук. Огромната чаша кафе винаги беше там.

В началото, огромният керамичен монолит не беше по-висок от масичката, до която се беше появил. Сега беше по-висока от мен, и не виждах дали течността в нея все още беше същата като преди – вечно топла и кафяво-черна. Един ден реших да докарам стол, да се кача на него и да погледна вътре. Главата ми се подаде бавно над ръба. Бях предпазлив, а погледът ми не се отместваше от катраненовидната бездна. Мистерията продължаваше.

Никой не я беше създал. Как така просто се появи там? Интелигентният дизайн на една чаша, по логически пътеки, довежда човек да настоява отговор на това кой е създателят ѝ. Когато има обект, който не съществува в природата, а има функция, признаци на занаят, нещо създадено от човек – разумът се пита кой е дизайнерът? Коя е господната сила, която е създала този кофеинов обелиск, който властваше над стаята? Как така винаги имаше топло кафе между гладките стени на тази постройка? Нямах отговори.

Дали липсата на отговори на тези въпроси или нещо друго ме държаха буден все по-често – не знаех. Забелязах, че все по-често имах главоболия, но по онова време не ми правеше впечатление. Това, което забелязвах, обаче, беше че тя растеше.

Скоро щеше да закрие рамкираната картина, която получих като подарък за един рожден ден. Цветето бе пораснало, бе станало забележително по-високо, откакто чашата надвисваше над нея. Не можех да си го обясня. Когато чашата бе станала толкова голяма, че почти докосваше тавана, забелязах петното, което се образуваше с месеци над отвора ѝ. Влагата спомагаше за образуването на мухъл по бялата боя, наподобявайки онези по ъглите на много стари бани без отдушници или прозорци. Не беше само това проблемът.

Когато се събуждах нощем, когато бях жаден или не можех да спя, я гледах и мислех задълбочено. Проблемът не ме оставяше на мира и се чудех се какво ще трябва да направя, за да получа нужния покой. Все по-трудно беше за мен да спя пълни, здравословни осем часа. В по-проклетите от съдбата нощи успявах да мигна само за няколко минути. Имаше някаква сила, която ме държеше все по-буден.

Беше нощ, лежах с широко отворени очи за пореден път. Изправих се и отидох в стаята, където спеше тя. Стоях в тъмната стая и я гледах. Ядосах се на безизходицата и се осмелих да се приближа до керамиката, която вече беше започнала да излъчва топлина. Опрях лице и се заслушах в това, което ухото ми успяваше да чуе. Притворих очи. Усещах как чашата ми говореше, или може би течността отвътре? „Говореше“, разбира се, звучи побъркано – тя не използваше език, дори не се чуваше някакъв доловим за ухото ми звук. Чувствах се като в утроба – на топло, предпазен в спокойствието на издут корем. Тя ме приветстваше с разперени ръце. Миризмата от топлото кафе ме придърпваше към нея, без да усещам натиск. Когато затворих очите си, като че ли виждах човешката ѝ форма. Цялата бяла, отразяваща светлина и с нежни, почти човешки черти.

На сутринта се намерих на пода, подпрял глава до чашата. Бях спал. Преродих се – или поне така се чувствах. Това усещане ме държеше само няколко часа, след което ужасяващата мисъл за това какво се случваше ме разбуди и ме накара да се осъзная ситуацията, в която бях поставен. Нещо коварно ме беше преплело в този капан. Усещах как изходът от ситуацията се затваряше бавно пред очите ми. Ядосах се още повече. Реших, че ще се опитам да избягвам нейния контрол, щях да страня от нея – дори нямаше да я гледам. Щях да се прибирам късно и да излизам рано, като двама млади, живеещи заедно, които се ненавиждат и търсят как да се разделят.

Обикалях. Ходих къде ли не, само за да се разсея и да изчакам чашата сама да изчезне. Признавам си, че нямах друг план. Нямаше какво да направя. Проблемът беше, че с всеки изминал ден, в който се опитвах да не съм в онази стая, главоболията ми се засилваха. Стягането в слепоочията и студенината в тила не ме оставяха на мира.

В началото мислех, че съм просто напрегнат. Тъпчех се с аспирин, опитвах се да намеря по-спокойни краища на града, където мога да седя на тишина, за да излекувам мислите си – а с тях и тялото. Влошавах се. Обонянието ми често ме лъжеше. Помирисвах миризмата на кафе на произволни места, където нямаше причина да я усещам. Когато се качвах в автобус и усещах топлината от двигателя на возилото, се пренасях в онази стая и обновявах нуждата на по-слабата половина от мен да се върне при дяволската чаша.

Ходих цяла нощ. Обикалях градинки и между блокови пространства, опитвайки се да се разсея. Ядох навън и обикалях, в същото време се мъчех да не слушам далечния ѝ глас. Не бях спал повече от три дена, но няма как да съм сигурен – в делириум като този, човек губи представа за времето. Привиждаха ми се неща, форми – насекоми по ръката, петна в периферията на погледа ми, причуваха ми се гласове, но никой не ме викаше.

Знаех, че ако се върна обратно, всичко ще е напразно. Някъде по това време загубих нишката на спомена и какво се случи след това.

Събуди ме непознат. Едвам отворих очи, за да видя безпощадното слънце, което ме заслепяваше. Повдигнах се с мъка от пейката, а клепачите ми тежаха както никога преди. Огледах се и потърках лицето си по навик. Трябваше да усещам екстремна умора, но беше точно обратното – дори неудобното място, на което бях спал, не можа да попречи на облекчението, което вибрираше през цялото ми тяло.

Въздъхнах. Реших, че няма какво повече да направя. Докато се връщах към апартамента, ме изненада чувството за лекота в крачките ми. Не ми тежеше главоболието от преди няколко дена. Зададох си въпроса колко време съм спал на пейката, без да имам отговор. Размишлявах през целия път до апартамента. Бях преживял ново прераждане.

Точно пред входната врата, преди да пъхна ключа, се спрях и усетих онзи страх отново. Какво щеше да стане сега? В каква по-лоша ситуация можех да изпадна, когато отново ме придърпа силатa ѝ с обещания за комфорт? Гневът от това, че отново губя контрол над себе си, ме накара да ръгна ключа импулсивно и да вляза вътре. Чувах дишането си. Затаил дъх, отворих вратата към стаята, където стоеше чашата. Празно. Не знаех какво да мисля. Влязох по-навътре и видях тавана по-отблизо. Нямаше петна – никакви. На мястото, където бе стоял огромният керамичен съд, нямаше и следа от неговото съществуване.

Седнах на дивана и загледах в една точка, но колкото и да се напрягах, не можех да си го обясня.

Често се взирам в него – а то е просто зараснала тъкан. Почти с формата на звезда, и е с размера на череша, някакси застанал там на левия ми показалец. Белег, който съм имал почти цял живот, а историята, която давам на всеки, който пита откъде е, винаги е била полулъжа. Не помня, или поне не мога да бъда сигурен, как се е появил.

Едва наскоро, вече на възраст, и с друго виждане за света, когато подхождам критично към многото въпроси, просещи отговор, осъзнавам, че има толкова много лъжливи истини, които съм приел през недоверчиви факти, останали в главата ми.

До сега обяснявах белега, като казвах, че съм го получил някога, когато съм бил на десет или единадесет. Изричал съм тази полулъжа с увереност, помнейки че е било порязване с нож. Какво друго би било? Лесният отговор би бил, че е от нож. Проблемът е, че има формата на грубо оформена звезда. Не като украсата на върха на елха, а по-скоро наподобявайки тези в солените води, държаща се за показалеца ми от страх да не изпадне.

Морска звезда? Имам друг белег на коляното, наподобяващ сърце – онова клишираното червено, но него помня точно от къде е, и не е нищо свързано с любов.

А какво е белега? Кожата заздравява и запълва дупката от раната, за да я предпази. За мозъка, белегът е само спомен, сувенир от случилото се, подсетка за нещо опасно в бъдеще, с което мозъкът и тялото да внимават. Тялото с удоволствие би го взело предвид, ако мозъкът помнеше перфектно. Защо не иска или не може да защити тялото, а забравя причината за белег, като този на пръста? Защо не помни за нещо с потенциала да нарани, да осакати, да убие?

Рядко го мисля, понеже паметта го е направила невидим проблем, а и е минало толкова много време. Онзи ден придържах бяла дъска към стената, исках да измеря къде трябва да я сложа, и забелязах пръстите си, които бяха изгубили цвета си от натиска. От натиска бяха станали сини, кръвта се беше изместила надолу, и звездата ми хвана окото. Новата кожа нямаше същият цвят и изпъкваше върху пръста. Аз, който си задавам въпроси за всичко, често спъвайки се сам в процеса, се хванах в дълбока несигурност. Бързо нагласих бялата дъска на стената и седнах да мисля. Въртях се в кръг и не можех да си обясня защо ме притесняваше факта, че не знаех. Защо е забравено? Не помня да са ме шили някога, особено на пръста. Аз дори не помня да съм имал бинт, или някаква лепенка на мястото. Не помня нож да е рязал кожата ми под всякаква форма.

Като малък обожавах да ям сладка царевица от консерва, особено когато гледах двучасовите маратони на детските по телевизията, в които нямаше реклами. Рядкост беше майка да купуваше царевица, а когато донасяше, се усещаше като празненство за детският ми мозък. Мислех аз, връщах назад колкото мога. Дали да не съм се закачил на консервата и да съм разпорил пръста? Малко вероятно, но възможно. На кои спомени мога да разчитам наистина?

Може би съм бил някъде навън и съм се закачил, ако е било закачане – а с тази форма, възможно е. Картината е ясна и без мъгливост, но е изрисувана през запечатаните спомени чрез погледа на детето, което бях тогава. Сега светът ми се хвърля в съзнанието под друг ъгъл, спомените са зкривени, заличени дори и частични. Същото съзнание с времето е пребоядисало стените на коридорите, стълбищата са със сменени парапети, кафенето е закрито и залостено с голяма ламарина. Мога да се върна и да видя черните правоъгълни парапети, в краищата на блока, до входовете, където играхме до тъмно. Прескачахме ги, гонехме се, залягахме зад тях, докато се целехме с фунийки или презрели вишни, които правеха почти вечни петна по дрехите. Кой е по-бърз, кой по-силен, по-точен.

В края на единия парапет имаше отвор колкото да влезе цяла длан, без да се закачи, който се пълни с оси през лятото. Играхме на „не ти стиска, шубе такова“, или просто предизвикване, на което едно дете не можеше да откаже. Помня миризмата на верото, което бяхме смесили с вода и бяхме напълнили в шишето с дупка, с което искахме да пръскаме вътре и да ги натровим. Ръбът на отворения парапет беше заострен – направен от дебело желязо, може би стомана – но ъгълът на белега не пасва с такъв вид рана.

Не мога. Не мога да си спомня, а споменът трябва да е бил някъде преди тринайстата ми година – не трябва да е загубен все още. Може би да забравиш е по-здравословно, мозъкът ми изтрива или измиśla нещо ново и лъжливо върху истината, за да ме предпази. Фронталния кортекс да репресира спомена с цел да съм ефективно функциониращ.

Като се връщам назад, фактът и споменът изглежда се навързват със смъртта на дядо ми от рак на белия дроб. Много фрагментирани картини от този период, нашарени из черното платно, големите тъмни листи на незнанието, скриващи контекст и причини. Нещо толкова разтърсващо да изтрие големия проблем, заедно с други, които са близки. Кой знае наистина как работи мозъка, с какви четки рисува и трие.

Може да е било някаква караница на родителите ми в същият ден, същата седмица, което е накарало съзнанието ми да го заличи, като атомна бомба, обхващаша голяма територия с разрухата си. А може би наистина е историята с пластелина, когато го рязах със затъпения нож онзи обед – историята, която разказвам на всеки. Дъската от пластмаса, синият пластелин на пръчки в кутията, ножът, връчен ми от баща ми, с идеята, че е затъпен и не е опасен. Всички тези цветове и текстури – как мога да се доверя? Учени ни казват, че спомени могат да се изкривят с прилагането на правилните думи, при задаването на въпрос дори от непознат.

Като съм бил малък, още бебе, съм бил уринирал на гърдите на баща ми, докато са ми сменяли памперсите. След всичкото това търсене на отговори, как мога да се доверя на истината в тази история? Разказвали са ми го безброй пъти и съм си го представял също толкова пъти – и може наистина да е било факт. Толкова много от нас „помнят“ неща за себе си, още от когато са били малки и едвам са ходили на два крака, говорейки неразбираем бебешки език, разказвайки тези спомени като факти, с гласа на проповедник. Може да звучи като истина, но колко от всичко това е извъртяно от преразказване, от езика, който ползваме за визуални изживявания, променяне на истината за наша облага и ефект, трагичен или комедиен, за да се харесаме на някого.

Живот в спомени.